Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Вземете, господине — каза Антоанет.

Този път изпревари сестра си, като подаде на Майа четката за обувки.

— Благодаря — отвърна Майа.

И им се усмихна.

Двете заговориха за бомбардировката. Най-много ги стряскал воят на самолета, когато пикирал. Сякаш тъкмо тебе търси и се насочва злобно точно към теб, тебе цели. Антоанет каза, че войната е нещо ужасно и че тя не разбира как мъжете имат кураж да воюват.

— И тях ги е страх като вас — каза Майа.

— О, това не може да бъде — тръсна къдриците си Жан. — През цялото време сестра ми все трепери и плаче.

Антоанет се обърна към Майа:

— Колко жалко, че не дойдохте по-рано. Струва ми се, че нямаше толкова да ме е страх.

Майа постави четката за обувки в края на масата.

— Я, че защо?

— Не знам… Може би защото сте военен.

— Колко си глупава — каза Жан. — Бомбите падат и върху военни.

— Нали именно заради тях ги хвърлят — добави Майа.

Той побърза да се усмихне, защото двете момичета го гледаха учудено. Беше му малко тъжно при мисълта, че трябва скоро да тръгне, че тези приятни минути щяха да свършат.

— Ще пийнете ли нещо?

Жан вече вадеше чаша от шкафа. Тя я избърса с кърпа и като измъкна чудноватата тапа от бутилката, напълни три четвърти от чашата. Майа запали цигара, като си казваше, че ще тръгне веднага, щом я допуши.

— А колата на господин Тозюн — каза Жан — много ли пострада?

— Доста.

— Защо се смеете?

— Не се смея. Просто казвам, че колата е пострадала доста.

— Горкият господин Тозюн — каза Жан. — Толкова си обичаше колата!

Майа отпи глътка вино и дръпна от цигарата. Редуването на двата жеста му напомни за рижия адютант в кухничката.

— Този път вече се смеете — обади се Жан.

Той им разказа историята. Разказа я бавно, защото на съответните места превеждаше думите на френски. Двете момичета се смееха. „Господи — помисли Майа, — почти бях забравил колко е приятно да чуеш смеха на момиче.“

— И после? — попита Жан.

Като децата тя искаше да научи какво е станало „после“.

— Ами това е всичко — отвърна Майа. — Не е ли достатъчно?

Антоанет се беше опряла на рамката на вратата и си играеше с герданчето от корали.

— Трябва да тръгвам — протегна ръка към колана си Майа.

— Аз ще ви го сложа — предложи Жан и скочи леко от масата.

Майа наведе глава, за да може тя да нахлузи ремъка.

— Готов сте, рицарю!

Лицето й беше близко до неговото, а къдриците й го гъделичкаха по бузата.

— Не бързате толкова, нали? — обърна се към него Антоанет.

— Напротив.

Беше дошъл моментът на смущение и почти студенина, както става винаги, когато някой тръгва. Антоанет се отмести от вратата, за да направи път на Майа.

— Ще дойдете ли пак? — попита Жан.

— Може би.

— Утре ли?

— Жан! — извика Антоанет с упрек.

— Ако съм още тук, ще дойда и утре.

На прага той се обърна и погледна момичетата.

— Довиждане.

На светлината отвън приликата помежду им още повече си личеше. Лицата им изразяваха детинска сериозност.

— Довиждане — повтори той.

Едва когато потъна в тълпата, учудено му мина през ума, че не беше видял бабата и дядото, за които му бе говорила Жан.

Улиците, по които след бомбардировката още се носеше прахоляк, бяха пълни с войници. Те вървяха или тичаха във всички посоки. Майа отново потъна в тълпата и веднага се почувствува смален, празен, обезличен. Като че ли собствената му съдба изведнъж се бе заличила, бе се загубила някъде. Пак бе станал просто един мъж каки сред другите мъже каки — предопределените да убиват и да бъдат убивани.

Като стигна булеварда, той погледна морето, както се гледа стар приятел. Беше приятно да видиш как се стеле и блести в далечината, така спокойно и красиво. То му напомни за отпуската, прекарана в Примрол, за къпането и дългите обиколки с каяк под слънцето.

Забеляза, че беше стигнал края на булеварда, там, където изведнъж започваха плажът и дюните. Спря се учуден. Не бе видял розовата вила. Но си каза, че погълнат от мислите си, сигурно е минал край нея, без да я забележи. Върна се обратно, като се вглеждаше поред в къщите. Стигна чак до кръстовището, но не можа да я открие. А беше тук преди малко, в тази част на булеварда, по която току-що мина. Беше сигурен, че след като се разделиха с Гейбът на кръстовището, той зави наляво. Значи нямаше грешка. За трети път измина същото разстояние.

Забеляза един гологлав англичанин, който се разхождаше кротко с ръце в джобовете.

— Бихте ли могли да ми кажете къде се намира службата за товаренето?