Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Какво работиш иначе?

— Дърводелец съм — отговори Пино.

И добави, вдигайки ъгловатата си брадичка:

— Работя частно, имам дори помощник. О, за бачкането, бачкането ми беше хубаво! Не се оплаквах. И жена ми също. Живеехме си добре. Само дето не можехме да имаме деца, това ми беше грижата. По колко доктори сме ходили, да не мислиш, че не сме. От жената е, изглежда. Тя е… — не намираше той думата.

— Стерилна?

— Абе не — сепна се Пино. — Какви ги разправяш? Просто не може да има деца, това е.

Пронизително свистене го прекъсна. Внимателно и сериозно той наведе глава напред, както правеше всеки път, когато падаше бомба. Личеше, че си мисли: „Тоя път не е на майтап. Трябва да се внимава. Няма да е лесно.“ Навеждаше глава и мръщеше чело. Дланите му бяха разтворени неподвижно на коленете. Имаше сериозно и съсредоточено изражение. Но дори тогава от лицето му се излъчваше нещо комично.

Дълго чакаха бомбата да падне. Но не последва нищо.

— Е това е то! — каза Пино с лукав и доволен вид. — Свърши засега.

Това е. Размина му се и тоя път! Преметнал ги бе в крайна сметка тия мръсници, фрицовете. Бяха се опитали да го убият с бомбите си, но не успяха. Не знаеха с кого си имат работа, затова! Тъкмо майстор-дърводелеца Пино ли ще метнете? Не е той от тия, дето ще се оставят на един швабски самолет или на някакъв си чеп. Има да вземате! Няма да ви се даде току-така старият Пино.

— Идваш ли?

Беше отново на крак, с двете торби на хълбоците и ръчната картечница на ремъка. Дребният му силует се очертаваше върху стената на гаража — набит, пристегнат, почти комичен.

Вдигайки рулетката, Майа се сети, че в тълпата войници, проточила се на десетина километра, Пино сега е сам, без другар.

— Слушай — обърна се той към него, — ако искаш, можеш да ми направиш една услуга. Трябва да отидеш в лазарета.

— Къде е тоз лазарет?

— Завиваш наляво и вървиш по плажа около километър. Лазаретът е единствен на брега, не може да сбъркаш. Стигнеш ли там, завиваш към портата и като видиш първата кола вдясно от портата, пристигнал си. Английска линейка. А брадатият тип, когото ще видиш да приготвя манджата, е моят приятел Александър.

— Александър — повтори Пино. — Лесно се запомня.

— Ще му кажеш, че Майа — Майа, това съм аз — се опитва да се качи на някой от корабите и ако не се върне довечера, значи е успял. („И понеже вече знае — помисли си Майа, — ще се учуди, че пращам пак да му кажат.“)

— Дадено.

— Чакай. Ще му кажеш също, че си мой приятел и че го моля да те вземе за кльопачка на моето място.

Пино изглеждаше притеснен.

— Не мога да му кажа това.

— Не искаш или какво?

— Не че не искам! Но ми е неудобно. Не мога така да се самопоканя, нали?

Майа се усмихна.

— Но нали аз те каня бе, будала такава. Александър или аз, все едно е.

— Не е удобно.

— Господи — каза Майа, — ако имах на какво, щях да драсна на Александър няколко реда.

— Добре — съгласи се Пино, — ще изпълня поръчката ти.

Майа разбра, че не си струваше да настоява повече, че Пино няма да каже нищо, че няма да приеме за нищо на света, понеже било „неудобно“. Това впрочем нямаше значение. Александър щеше и сам да разбере.

— Добре — каза той, — както искаш. Довиждане тогава.

— Довиждане.

— Какво обичате, господине?

Майа, който безуспешно се опитваше да отвърти крана на чешмата в кухнята, се обърна. В рамката на вратата стоеше петнайсетинагодишно момиче, скръстило ръце на гърдите си. Тонът му беше строг, но личеше, че се бои. Майа се усмихна. Потта и прахолякът бяха полепнали по лицето му и когато се усмихна, той усети как пясъкът изхрупа по бузите му.

— Извинете — каза, — влязох да се поизмия. Мислех, че къщата е празна.

Значи имаше още цивилни в градчето! Не беше забелязал никакви следи от тях, когато го прекоси преди малко. Трябва да са се изпокрили в къщите, изплашени не толкова от бомбите, колкото от всичките тези войници.

— Наистина ли? Не сте ли влезли, за да ни оберете?

Майа се засмя и момичето го изгледа леко сконфузено.

— Така ви говоря, защото вчера дойде един войник и отмъкна половината от провизиите ни. Опитах се да му попреча, но той ме наруга и ме заплаши, а после си тръгна. Имаше на колана си ей такъв страшен пистолет — като вашия.

— Успокойте се — каза Майа, — искам само малко вода да се измия.

Момичето го погледна с недоумение.

— Само че канализацията е разрушена. Имаме съвсем малко вода — колкото да пием и за готвене. За миене използваме вода от един кладенец, но тя е възсолена. Ако не пречи да се измиете със солена вода?