Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Той се спря до ниската подпорна стена, която отделяше плажа от булеварда. Зенитките продължаваха да стрелят оглушително, но щуките горе не спираха да се престрояват. Още не бяха свършили свещения си танц. За момента нямаше опасност. „И все пак — помисли Майа — аз се страхувам, чисто и просто се страхувам.“ Опитваше се да се ободри, да се самоиронизира. Но краката му трепереха. Той се опря с ръка на защитната стена и се изпика. Почувствува се по-добре, извади цигара от кутията. Като доближаваше пламъка на запалката, забеляза, че ръката му също трепери. Скри я в джоба си. Желанието да избяга го обзе отново непреодолимо. „Страх ме е — помисли той, — ужасно ме е страх.“ Каза си, че може би ще е по-добре просто да зареже всичко и да не мисли за нищо. Изкачи се на булеварда и тръгна по-бързо. Но ушите му забучаха, погледът му се замъгли.

Спря се отново, извади кърпичка и обърса лицето си. „Нима съм страхливец?“ — попита се той с отвращение. Цигарата в устата му загорча. Виждаше я как трепери в края на устните му. Захвърли я. После сви юмруци в джобовете си и направи усилие да вдиша дълбоко, но навеждайки глава, за да издиша въздуха, забеляза краката си. Те трепереха. Виждаше ги как треперят под брича. Продължителна тръпка ги разтърсваше от бедрото до върха на пръстите.

Майа се огледа неспокойно. Никой не го гледаше. Усети как по гърба, между плешките му, се стича пот.

Пронизващо свистене заглуши трещенето на зенитките, разцепи въздуха. Майа подскочи и залегна. Свистенето нарастваше със замайваща сила. Той отчаяно се залепи за земята. Чу се оглушителен взрив, последван от накъсан грохот. Земята се разтресе.

— Този път — чу се някакъв глас — не е за корабите, а за нас.

Майа стана. От една къща, на двайсетина метра от него, излизаше черен пушек. Внезапно лумнаха пламъци. „За нас е наистина“ — каза си Майа. Потърси с поглед къде да се скрие. Вилите бяха от толкова леки конструкции, че не предлагаха сериозно укритие. Но въпреки всичко щяха да го предпазят от осколките. Видя широка врата, затворена до средата от рулетка. Напъха се в нея. Това беше тесничък гараж. Цивилна кола, качена на трупчета и заметната със стар пожълтял чаршаф, го запълваше почти целия. Майа спусна рулетката и се огледа наоколо. Бе сам. Облекчено въздъхна. Сега, когато не беше в тълпата, струваше му се, че опасността е по-малка. Той заобиколи колата, стигна до дъното на гаража, опря се на стената. Запали цигара. Можа да дръпне няколко пъти. Краката му вече не трепереха.

Ала сега нервите му причиняваха болка. Грохотът навън толкова се бе усилил, че почти надхвърляше онова, на което може да издържи човешкият организъм. Майа затисна с длани ушите си. Но това не промени нищо. Огромният, смазващ грохот отекваше вътре в тялото му. Вече не се страхуваше, но се чувствуваше разтърсен, разбит, омаломощен от този грохот. Попита се дали и звукът, както взривът, също не е в състояние да убива.

Майа седна в ъгъла зад колата. Подпря брада на коленете си, обхвана ги с ръце. Погледна наоколо. Стените естествено не бяха измазани. Гаражът беше нисък и над него имаше, сега си припомни, тераса, която вилите обграждаха от двете страни. Би трябвало да издържи на взривната вълна. Успокояваща бе и металната рулетка.

Минаха няколко секунди. Майа се запита — за кой ли път, откакто бяха пристигнали на това крайбрежие — дали всичко, което изживява сега, не е сън. Нелепо бе това, че е тук, съвсем сам, в някакъв чужд гараж, седнал с цигара в уста и очакващ смъртта. Всичко беше толкова абсурдно, че не приличаше на истина. Сети се за собствения си гараж в Примрол. Едва ли беше по-голям от този. В същия момент неговата собствена кола се намираше там — също на трупчета, също тъй покрита със стар пожълтял чаршаф, завързан за четирите краища с връвчици. А той беше тук, в този чужд гараж, до тази кола, която не беше негова, седнал в ъгъла, без да мърда, чакащ смъртта. Машинално погледна часовника си. Показваше четири и половина. Дойде му наум, че снощи бе забравил да го навие, и го поднесе до ухото си. Въпреки грохота на зенитките тиктакането се чуваше ясно. Това беше тих, приятелски и познат шум, който стигаше до него някъде отдалече — безкрайно тихо пулсиране, което показваше, че животът на земята не е спрял, че някъде часовете продължават да текат, че надеждата продължава да живее.

Изведнъж едно по-силно свистене го накара да се свие още повече, прекъсна дъха му. Почти веднага последва остър взрив, съвсем наблизо издрънчаха счупени стъкла, гаражът се разтърси и Майа усети по врата си силен удар, който го блъсна напред.