Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

За миг настана тишина. Зенитките от плажа бяха замлъкнали. Само в далечината се чуваха автоматичните оръдия на миноносците. Майа вдигна очи. Но ги затвори веднага. Слънцето бе ослепително. Впрочем въздушната гоненица продължаваше толкова високо, че самолетите едва се виждаха. Дори боят да продължаваше там горе, към слънцето, той не се чуваше.

Изведнъж Майа усети, че някой го стиска силно за ръката.

— Не уцели! — чу се един глас съвсем близо до него. — Не уцели!

Беше нисък пехотинец, костелив и хилав. Трепереше от възбуда и гледаше ококорен морето.

— Не уцели! — повтори той. — Не уцели и това е!

При всяка сричка, която произнасяше, адамовата ябълка подскачаше по тъничката му шия. Майа освободи ръката си и погледна морето.

Всичко стана така бързо, че му трябваше известно време, за да си даде сметка какво бе видял. Тройка щуки летеше над единия миноносец, който се отдалечаваше успоредно на брега. Изведнъж едната от щуките се откъсна, пикира, връхлетя върху жертвата си, после веднага се вдигна. Майа видя три малки топчици да се откъсват от нея. Човекът от Безие имаше набито око. Отдалече приличаха на малки барабонки. Три безобидни барабонки на гигантска птица. Майа видя как около миноносеца избликнаха гейзерчета. Вече втората щука започваше вираж и преди да пикира, се наклони на крилото си. Този път се чу глух удар. От миноносеца лумна пламък. Той спря. На свой ред се спусна и третата щука. Отново се чу глух удар. Миноносецът се наклони, за момент изглеждаше, като че ли се изправя, после, сякаш изчерпил силите си, полегна настрани.

Майа отново усети, че някой го хваща за ръката. Беше хилавият дребничък пехотинец. Той тропаше с крака, хапеше пръстите си, в очите му блестеше странен пламък.

— Цапна го по задника! — викаше той крайно възбуден. — Цапна го по задника!

— Английски ли е? — попита Майа, като си издърпа ръката от неговата.

— Не — отвърна нечий спокоен глас зад гърба му, — френски е. — Видях добре флага, когато беше до брега.

— Цапна го по задника! — повтори пехотинецът.

Целият му вид излъчваше нещо като триумф.

— Ще рече човек, че това ти доставя удоволствие — каза Майа с неприязън.

— Остави го — чу се същият спокоен глас зад него, — не виждаш ли, че е хахо.

— Цапна го по задника! — продължаваше дребният пехотинец с пискливия си глас.

Изведнъж наоколо се надигна врява. Една от щуките, изглежда, беше ударена от зенитката на миноносеца. Тя с мъка се връщаше към сушата. Летеше ниско, с малка скорост. Сякаш се влачеше във въздуха. От всички посоки на градчето се започна бясна стрелба. Но виковете на тълпата почти я надвиваха.

Майа усети как сърцето подскочи в гърдите му. Сви юмруци. Би дал десет години от живота си, за да свали той този самолет. Огледа се наоколо, търсеше някакво оръжие. На две крачки от него едно томи се прицелваше с пушка. Майа едва не я изтръгна от ръцете му. Томито стреляше така бързо, че едва ли се целеше. „Дано го улучи! — помисли разгорещилият се Майа. — Дано се разбие върху главите ни, дано проклетите окупатори се размажат, та ако ще и аз с тях!“ Щуката летеше така ниско, че пълните с омраза викове на тълпата навярно стигаха чак горе до нея. Тя напредваше със странно колебание, клатеше се от едното крило на другото, сякаш гребеше. „Дано пукне! — замоли се трескаво Майа. — Господи, дано пукне!“ Минавайки над плажа, щуката започна да се поклаща по-силно. Картечниците и пушките захрачиха върху нея от всички страни. Яростен, неистов вик бликна от тълпата. Самолетът като че ли спря, като че ли перката му изведнъж бе престанала да захапва въздуха и за секунда на Майа му се стори, че отстъпва. После внезапно набра скорост и изчезна зад къщите. Стрелбата утихна.

Тишината, която последва, беше толкова дълбока, че изглеждаше почти неестествена. Майа се почувствува излъган, надхитрен, ядосан на самия себе си. Беше готов да даде десет години от живота си! За миг дори бе пожелал това с цялото си същество! Какво толкова заслепяващо имаше в края на краищата във войната?

Стоеше неподвижен и макар по риза, беше му така топло, че на челото му избиваше пот. Той вдигна очи и забеляза отляво онова, което търсеше. Вилата, за която му каза Гейбът, бе тук — розова, обляна от слънцето. Той влезе. Нямаше вестибюл. Вилата беше обърната направо към булеварда с голямо остъклено помещение, което навярно служеше едновременно за трапезария и всекидневна. Стените бяха прясно боядисани в ярки цветове, а едно голямо огледало над камината отрази образа на Майа. Спомни си, че се беше видял в огледало и тази сутрин в къщата, където бе стрелял по плъха.