Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Вилата не изглеждаше да е пострадала. Дори не беше ограбена. Собствениците навярно отдавна бяха откарали част от мебелите, а тези, които бяха оставили — масичка, два фотьойла и три-четири стола бяха старателно наредени.

Майа чу гласове от съседната стая. Той отвори една врата. Видя някаква малка и доста тъмна кухничка. До печката, край тенджерите се суетеше един томи. Беше с гръб към Майа. Друг англичанин, чиито рижи коси пламтяха в полумрака, седеше съвсем изправен на крайчеца на един стол, пред чамова маса. Той държеше чаша, пушеше и отпиваше на малки глътки от нея. Носеше се приятна миризма на чай и английски цигари.

— Добър ден — поздрави Майа.

— ’ден — отвърна рижият, сякаш щеше да му стане нещо, ако произнесеше още две срички. Човекът до печката дори не се обърна.

Майа направи крачка напред и затвори вратата след себе си. Рижият продължи да отпива от чая и да подръпва от цигарата, като че ли животът му зависеше от педантичното изпълнение на този обред. Целият му вид подсказваше, че това не е просто заслужена почерпка след тежък труд, а нещо много по-важно — един вид свещен отдих. Той продължаваше да седи съвсем вдървено на крайчеца на стола, изпъчил гърди, с изправени рамене, като в строя. Червеникавите му коси бяха късо подстригани над ушите.

— Бих ли могъл да получа чаша чай? — попита Майа.

Рижият погледна в празното пространство с вид на оскърбено достойнство.

— Чая аз не го правя — отвърна той сухо.

Докато поднасяше чашата към устните си, Майа видя на ръкава му позлатения знак на английски адютант. Настана мълчание.

Очевидно чая правеше човекът до печката. Но се виждаше само гърбът му. А с гръб поначало е трудно да се разговаря.

— Бих ли могъл да изпия чаша чай? — повтори Майа с усилие, което му изглеждаше смешно, да насочи гласа си в посока към него.

Човекът до печката се обърна.

— На мен ли говорите?

Усмихваше се. Лицето му беше младо, приятно, покрито с лунички.

— Да.

— О! — каза той.

После се завъртя на токовете си и застана отново пред печката.

Пак настъпи мълчание. Нищо особено не стана през следващите секунди. Рижият продължи старателно да отпива от чая и да подръпва от цигарата. Седеше все така изправен, с безизразно лице. Откъм печката се чуваше шум от съдове. Какво ли искаше да каже този с неговото „О!“? Отказ или съгласие беше това? Паузата продължи толкова дълго, че Майа вече се канеше да тръгва.

— Заповядайте, господине — обърна се към него човекът до печката.

Подаваше му чаша чай с чинийка. Беше произнесъл на френски „месйе“ и лицето му сияеше.

— Благодаря — каза Майа.

Той отпи една глътка и направи гримаса.

— Нямате ли захар?

— Боя се, че не — отвърна човекът от печката. Сетне добави на френски: — Война е!… — и започна да се смее така поривисто, сякаш бе казал нещо много смешно. Беше произнесъл не „война“, а „вуйна“.

Рижият не благоволи дори да вдигне поглед. Той продължаваше да отпива от чая и да пуши. Майа се обърна към него.

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря капитан Фийри?

— Н’знам — измънка червенокосият.

Майа отпи от чая. Не можеше да има съмнение. Тъкмо това беше единствената розова вила на булеварда. Не бе възможно поне един от двамата да не познава Фийри.

— Бихте ли ми казали — повтори Майа, стараейки се както преди малко да насочи гласа си към печката — къде бих могъл да намеря капитан Фийри?

Човекът се обърна.

— На мен ли говорите?

— Да.

— О! — отрони само той.

— Питам ви дали познавате капитан Фийри.

— Чух.

— Е, и, познавате ли го?

— Мисля, че мога да кажа, че го познавам — отвърна човекът. — Всъщност — добави той след малко — аз съм неговият ординарец.

Майа го изгледа учудено. Не можеше ли да каже това по-рано? Очевидно за него бе правило да отговаря само на въпроси, които са му отправени лично.

— Е — каза Майа, — не е ли тук?

— Не, месйе, той е в офицерския клуб.

— Че има ли клуб тука?

— Да — отговори мъжът с изненадан и огорчен вид. — Защо да няма?

— Наистина, защо да няма.

— Но клубът не е много хубав — добави човекът с гримаса.

— Не е ли?

— In fact — продължи човекът — it’s pretty messy. 11 11 Там всъщност е голяма бъркотия (англ.). — Б.пр.

Той започна да се смее и Майа също се усмихна. Рижият остана безучастен.

— Какво да се прави, вуйна е! — каза ординарецът и се усмихна широко.

— И какво прави в клуба?

Ординарецът го погледна със същия изненадан и огорчен вид.