Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Пие си чая.

— Аха! — кимна Майа. — А можете ли да ми кажете кога ще се върне?

— Отиде преди двайсет минути.

— Тогава ще се върне скоро.

— О, не! За чая на капитан Фийри са нужни не по-малко от четирийсет и пет минути.

— Значи е от тези, които си пият чая бавно.

— Не бих казал това — подхвана томито с вид на човек, който сериозно размисля над поставения въпрос. — Бих казал, че той е по-скоро от тези, които пият бързо, но ядат бавно.

— Разбирам — подаде Майа празната си чаша на томито.

— Thank you, Sir 12 12 Благодаря, сър (англ.). — Б.пр. — отвърна томито.

Той се завъртя на токовете си и се озова пред печката. Рижият адютант продължаваше да отпива от чая и да пуши. С безизразно лице той гледаше, в празното. В кухнята отново се възцари тишина като в черква.

— Довиждане — каза Майа, неволно снишавайки глас.

— Д’виждане — отговори рижият, без да го погледне.

Ординарецът на капитан Фийри не се обърна. Майа излезе, прекоси широката празна стая и се озова на улицата.

Морето неудържимо привлече погледа му. Неподвижно, блестящо на слънцето, с лека мараня на хоризонта — знак за хубаво време. То направо те грабваше. Навсякъде се виждаше само море. Очите жадно го търсеха. Такова малко море! Толкова малко, че да го прекосиш с плуване! Тъй спокойно и приветливо се бе разстлало на хубавото слънце. Изглеждаше толкова лесно да се стигне другият бряг! За миг ти идваше да скочиш в него. А на другия бряг започваше един непокътнат свят. На другия бряг имаше ред, спокойствие, сигурност.

Майа погледа за малко шетнята на зелените лодчици, които идваха да вземат томитата и да ги отведат на корабите. Защо бяха толкова малки? И така малобройни? Цялата работа не изглеждаше сериозна. Би помислил човек, че си играят на товарене.

Майа скочи от ниския зид, който отделяше вилите от плажа, и тръгна по пясъка към морето. Щом някоя празна лодка наближеше брега, около нея започваше суматоха, но много по-малка, отколкото би могло да се очаква. В бързината англичаните нагазваха в морето. Те тръгваха срещу лодката с вдигнати ръце и с малко комичната походка на хора, които газят вода. Скоро водата им стигаше до пояс. Те продължаваха да вървят. За да се качат в лодката, когато я достигнеха, те се захващаха с ръце по нея. При всяко натискане тя опасно се накланяше. Но когато лодката се напълнеше, тогава започваше най-трудното. Тя трябваше да завие с маневра към морето и бързо да се отдалечи, защото други войници се приближаваха на свой ред и имаше опасност да я потопят. Майа забеляза млад офицер, висок и слаб, който носеше знака на „Guards“ 13 13 Гвардейски офицер (англ.). — Б.пр. . Той беше яхнал без седло и шпори един дребен червено-кафяв кон и ловко го управляваше из водата, така че да е винаги между пълната лодка и новопристигащите. Понеже томитата непрекъснато напираха, той насочваше коня към тях. Така без насилие ги принуждаваше да отстъпят. Но войниците бяха много и понякога го заобикаляха. Той се насочваше отново към тях, пресичаше им пътя с леко презрителна усмивчица на устните. Един или два пъти Майа го чу да казва: „Get back! Get back, you!“ 14 14 Назад, назад! (англ.). — Б.пр. , но без всякаква грубост, търпеливо и покровителствено, както възрастните се обръщат към децата. Не приличаше на човек, който следи за изпълнението на някаква заповед. Повече приличаше на по-голям брат, отдал се на закачлива игра.

Изведнъж загърмяха зенитките. Майа вдигна глава. Бели облачета отново осеяха небето. Този път не ги бяха чули да идват. Летяха много високо, в стегнат строй. Изведнъж започнаха грациозно да се престрояват, както бяха направили предния път, да се разделят, да се доближават и отново да се разделят. Накланяха се настрани, кръжаха, спускаха се малко, издигаха се пак, правеха завои, описваха кръгове, осмици, после изведнъж се подреждаха в клин като прелетни птици. Сетне накъсваха реда, връщаха се обратно, разделяха се отново. Всичко това приличаше на добре очертани балетни фигури, на гигантски балет на 2000 метра височина, на свещен танц преди атаката.

Майа усети да го полазват неприятни тръпки по врата, по гърба и ръцете. Като горещи иглички, които се забиваха в тялото му, не можеше да каже дори къде точно, и се местеха непрекъснато. Не беше болезнено, но едва се търпеше. „Нима се страхувам?“ — попита се той учудено. И изведнъж го обзе желание да се измъкне на всяка цена от тълпата, да се махне оттук, да хукне с все сила, без и сам да знае накъде. Наложи си да остане на мястото си и усилието, което това му струваше, му показа колко голяма паника го е обхванала. „Нима съм страхливец?“ — попита се той с тревога. Краката му трепереха и като прокара ръка по лицето си, забеляза, че по него се стича пот. Той тръгна бавно, обръщайки гръб на морето. Налагаше си да брои стъпките, да държи тялото си изправено. „Ще мине — помисли той, — вече съм го изпитвал.“ Но не минаваше. Никога досега не го бе хващало така силно. Тялото му бе стегнато, но някъде вътре в себе и той се чувствуваше слаб и мек като червей. Изведнъж сърцето му силно заблъска. Усещаше го да бие силно и глухо. Струваше му се, че тези удари ще разкъсат гърдите му.