Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Аз съм от Безон — добави той след малко и тутакси продължи: — Яд ме е само, че при това курвенско отстъпление загубих всичките си другари.

— Убити ли са?

— Ами — отвърна ниският пехотинец със сприхавия си глас, — какви ги разправяш? Просто ги загубих. През нощта. Сигурно съм заспал, както съм вървял, и съм сбъркал пътя. Събуждам се. Какво да видя! Няма никой — цялата рота изчезнала. Търсих ги къде ли не. Почти всички момчета от ротата бяха от Безон.

Едно по-силно свистене го прекъсна. Той наведе глава напред, но без да хвърли цигарата. Лицето му придоби сериозен и напрегнат израз, като че ли вършеше някаква тежка работа.

— Бият здравата, а?

— О! Ще ни се размине — заяви дребният пехотинец, сякаш казваше просто: „Ще му намерим цаката, за да тръгне каручката.“ Достатъчно са малко ловкост и търпение, това е всичко.

— В твойта част няма ли някое момче от Безон?

— Няма.

След избухването на мината бе последвало затишие.

— Десет дни, откак съм сам — продължи пехотинецът. — Не можеш си представи как ми писна.

— Десет дни?

— Да, приятел, десет дни по пътищата съвсем сам. Не знаех накъде вървя… Сам, така е думата… Искам да кажа — без никого да познавам, ако тъй ти се струва по-ясно.

Майа го погледна. Дребничкият пехотинец бе смръщил вежди и въпреки това, неизвестно защо от него се излъчваше нещо комично.

— Какво правеше на терасата?

— Стрелях, дявол да го вземе!

И добави сякаш на себе си:

— Хай да му се не види!

Той прибра калъфа, грижливо изтръска прахоляка от него и почна да завива картечницата, като че ли повиваше бебе. После я тури напряко върху коленете си и се опря с ръце отгоре й.

— Свършиха ми се патроните — добави той, — но ще намеря, бъди сигурен. Винаги съм намирал досега. Друго може, но патрони не липсват по пътищата. Запазил съм пълнителите.

Той доволно потупа една от торбите си.

— Виж какво — продължи той, — ако става въпрос за добро оръжие, картечницата е добра. Нито засечки, нито номера. Трябва да ти кажа, че ми провървя — получих я съвсем нова, направо от склада. Грижил съм се за нея, а друго е да я пипа само една ръка, нали? От началото на войната е все с мене. Не съм дал никому да я пипне, дори на лейтенанта. Чакай да ти разкажа. Веднъж той се опита да я вземе да стреля по един швабски самолет, който пикираше. „А, моля! — викам му. — Кой е картечар тук, вие или аз? Защото, ако сте вие, молим, заповядайте! Повече не се занимавам с нея, ще я носите вие. Но ако съм аз, значи аз ще стрелям.“ Не му беше по кефа, да не мислиш, ама ме настоя повече. Да знаеш, добри лоши, не мога да ги трая аз офицерите. Аз съм, дето се вика, антимилитарист, но по моему. Та не му простих и на тоя. „Ако аз съм стрелецът — му викам, — значи аз ще стрелям.“ Хай да му се не види!

— Добре си направил — каза Майа.

Нисичкият пехотинец го погледна приятелски.

— Да бе, но копелетата от ротата, да знаеш, хич не загряваха. Като почна отстъплението, ми викат: „Ти си глупак бе, Пино! — тъй ми е името, Пино — отбеляза той, поглеждайки Майа предизвикателно. — Ти си глупак бе, Пино, ми викат, хвърли тая картечница! За чий ти е сега! Защо ще влачиш по цял ден 10 кила железария?“ Така ми викаха копелетата от ротата! Но аз не се съгласих. „Ами щуките?“ — им викам. Трябва да ти кажа — добави той скромно, — че с ей тая хубавица свалих една щука в Сар. „Значи ви е все едно — им разправям — дали ще ви опушкат като зайци? И нищо няма да направите, да се защитите?“ — „Да се защитим ли? — викат. — Да се защитим? Я не се занасяй!“ Това не ми пречеше, щом видя някой швабски самолет, да му изпраскам един пълнител. Няма да ми повярваш, ама копелетата ме псуваха. „Пино, мръснико! — ми разправят. — Абе ще ни открият заради пустата ти картечница. Ако ще се правиш на алтав, по-добре се махай от нас!“ Ей така ми викаха копелетата! И се смятаха за хора! Но да не мислиш, че им се оставях така, о-о, веднага ги затапвах: „Вие може и да имате ташаци отдолу — им викам, — но те положително не са ваши.“ Хай да му се не види! Такава си ни беше приказката, не друго!… Но такъв номер не съм очаквал от тях. Накрая вече не можеха да понасят картечницата, дори една нощ се опитаха да я свият. Подлярски номер, нали, съгласи се.

И пак подхвана ядосано:

— Няма да се учудя дори туй, дето ги загубих, да са го направили нарочно, та да се отърват от мене.

Майа го гледаше с крайчеца на окото си. Представяше си как този човек е вървял цели десет дни сам по пътищата — сред тълпата войници, без да познава никого. Десет дни под оловното слънце, с това снаряжение, което го натискаше към земята и смешно го стягаше, със закопчаната догоре куртка, с пуловера и двете огромни торби, с късите гащета и десеткилограмовата картечница на рамо! И беше търсил патрони, за да продължи да стреля! Към всеки самолет, пикирал над колоната, беше изстрелвал по един пълнител, без някой да му е заповядал, просто защото не му харесваше да не отвърне, когато някой стреля отгоре му. Майа гледаше с учудване този странен, непримирим дребничък войн, който продължаваше да воюва, когато всички останали вече се бяха отказали.