Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Когато отново отвори очи, беше коленичил на земята с ръка, опряна на задната броня на колата. Попита се какво прави тук и се опита да стане. За свое голямо учудване успя веднага. После усети, че вратът му е изтръпнал, и се сети за удара, който го бе тласнал напред. Прокара ръка по врата си. Нямаше кръв. Подпря се с ръка на колата и изведнъж се почувствува така зле, като че ли ей сега щеше да повърне. Краката му отново се разтрепериха. Той опря гръб на колата и затвори очи. Но всичко се завъртя стремглаво около него и му призля още повече. Отвори очи, постоя известно време неподвижен, после се реши да стане. По лицето и по гърба му се стичаше пот. Усети да го облива толкова силна топлина, че свали тънката си риза. Сви я на топка и избърса с нея тялото си. В този момент погледът му падна върху рулетката, която затваряше гаража. Зяпна изумен. От край до край рулетката бе осеяна с дупки.

Майа обходи с поглед наоколо. Множество светли дупчици по стените показваха попаденията на осколките. Мината навярно бе избухнала на улицата, на няколко метра от гаража. Колата също беше надупчена, предното стъкло станало на сол. Майа погледна в краката си и вдигна осколката, която го бе зашеметила. Беше вдлъбнато парченце, лъскаво и сиво, и тежеше поне една либра. То бе минало през рулетката и колата, после бе ударило стената над Майа, но вече не така силно, и се бе забило в нея. Следата от парчето се виждаше върху стената, на височината на гърдите, до другите осколки, които бяха успели да проникнат в нея. Майа не можеше да откъсне поглед от тези дупки. Бе имал късмет, че беше седнал. На това, на тази дребна случайност дължеше живота си. Сядайки няколко секунди преди това, той бе заложил и бе спечелил.

Металната рулетка се вдигна със скърцане и на светлината се очерта ниска, набита фигура. Човекът се поколеба за миг, после се вмъкна в гаража. Майа чу скърцането на рулетката, която отново се спусна.

— Господи! — обърна се човекът. — Всичко е на решето.

Той заобиколи колата и както вървеше към дъното на гаража, изведнъж спря, забелязвайки Майа.

— Я виж — каза той, — ти си бил тук и си останал жив?

— Както виждаш.

— Искаш да кажеш, че си бил тук, когато тя избухна?

— Да.

Човекът подсвирна. Беше дребен пехотинец, толкова нисък, че това му придаваше леко комично изражение. Беше без каска и няколко къси черни кичура, слепнали от потта, стърчеха в безпорядък на главата му. Две големи войнишки торби се издуваха върху хълбоците му и разперваха късите му ръце. Носеше през рамо ръчна картечница.

— Да знаеш — каза той, — че аз също имах късмет. Бях точно над тебе, на терасата.

Мъжът се прислони до стената, отмести с лакът торбата, извади от джоба си малък бележник и откъсна листче от него. После залепи края на листчето между устните си.

— Имах късмет — повтори той и докато говореше, листчето хартия подскачаше между устните му.

Платненият калъф на ръчната картечница, захванат за колана, висеше смешно надиплен пред корема му. Ако се съдеше по главата, мъжът трябваше да е по-скоро слаб, но бе надянал толкова неща върху себе си, че изглеждаше шишкав. Въпреки горещината той беше пристегнат в куртка, закопчана догоре. Яката й, не по мярката му, откриваше мръсна риза и пуловер каки. „А сигурно и ватена фанела е сложил отдолу“ — помисли си Майа.

— Тази — зарови човекът в един от джобовете си, — мога да кажа, че я видях как пада. Успях само да залегна. Каза „дум“! И си рекох — добре направих, дето залегнах.

Той извади кесия за тютюн, отлепи листа от устните си и ловко сви къса цигара, като прищипа двата й края. След това извади от джоба си приличаща на миниатюрен снаряд запалка, която при запалването силно запуши.

— Сам съм си я правил — отбеляза той скромно. — Пълня я само веднъж в месеца.

— Вярвам ти.

— Какво?

— Вярвам ти — извика Майа.

След кратко затишие зенитките и мините отново оглушително затрещяха.

— Не стой прав! — извика Майа. — Виждаш какво става… — Той сочеше с пръст дупките от осколки по стената. Пехотинецът ги разгледа с вид на познавач, после се заподготвя да седне. Това му отне известно време, защото трябваше да свали картечницата от рамото си, като прекара ремъка през глава, после да я закрепи между краката си, да откачи калъфа от колана, да го постави на земята и да премести натъпканите торби върху корема си. Най-после се настани до стената. Рамото му докосваше рамото на Майа. Ушите му бяха щръкнали, имаше ъгловато, заядливо и леко комично лице. От късите гащета прасците му изглеждаха много дебели и учудващо големи за ръста му.