Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Знаете ли — попита той на английски — дали товарят французи тук?

Офицерът сведе очи към него, но след секунда ги вдигна.

— Англичаните надясно! Французите наляво!

Беше вдигнал поглед така бързо, че Майа се питаше дали изобщо го е видял.

— Питам ви — повтори той — дали товарят французи тук?

Англичанинът отново сведе очи и на Майа се стори, че погледът му минава през него, сякаш тялото му е прозрачно.

— Англичаните надясно! Французите наляво!

— Питам ви нещо — подхвана пак Майа. — Бихте ли били така любезен да ми отговорите?

Този път англичанинът сведе очи и, изглежда, забеляза Майа.

— О! — каза той.

И с неутрален тон добави:

— Говорите много добре английски.

Майа се поколеба. Опитваше се да си спомни как на негово място би реагирал на комплимента един англичанин.

— О! — каза той най-после. — Знам всичко на всичко няколко думи.

— Англичаните надясно! Французите наляво! — подхвана англичанинът.

Но Майа почувствува ясно, че за втори път му беше направил впечатление.

— Бихте ли могли да ми кажете — повтори той — дали товарят французите тук?

Не последва отговор. Английският офицер размахваше ръце като полицай на кръстовище. Със сините си очи, правилните си черти и още небръснатите бузи той имаше сериозен и същевременно хлапашки вид. Не беше ни най-малко обезсърчен от незначителния ефект на собствените си заповеди. Минаха няколко секунди, после той отново сведе поглед към Майа.

— Къде сте научили така английски?

— В Англия.

— О! — възкликна англичанинът.

И тутакси подхвана:

— Англичаните надясно! Французите наляво! Майа чакаше. Англичанинът като че ли съвсем го беше забравил. Бе извадил от джоба си голяма кърпа каки и замислено си бършеше врата. Изведнъж той започна да си мърмори нещо под нос. Майа наостри слух.

— Whether’tis nobler in mind to suffer the 5 5 Дали е по-достойно за душата да понесеш… (англ.) — из „Хамлет“ (превод Г. Милев). — Б.пр. …

Той се спря. Изглежда, търсеше някаква дума в паметта си.

— Slings 6 6 Камшиците (англ.). — Б.пр. — обади се Майа.

— Моля, моля? — наведе поглед към него англичанинът.

— Slings.

— Slings — вдигна вежди англичанинът.

— The slings and arrows of outrageous fortune. 7 7 … камшиците, стрелбите на бясната съдба… (англ.) — из „Хамлет“ (превод Г. Милев). — Б.пр.

Англичанинът погледна изумено Майа и внезапно скочи от платформата на земята.

— Shake hands! Shake hands! 8 8 Да си стиснем ръце! Да си стиснем ръце! (англ.). — Б.пр. — извика той живо.

Майа му стисна ръката. Един миг те се гледаха мълчаливо.

— Казвам се Гейбът — продължи англичанинът, като правеше видими усилия да си върне невъзмутимия вид, — капитан Ленард Хесли Гейбът.

Най-после се беше представил, както му е редът. Майа се усмихна.

— Аз се казвам Майа. Сержант Жулиен Майа.

— Сержант? — вдигна вежди Гейбът. — Сержант? Наистина ли сте сержант?

— Наистина.

— Искате да кажете, че не сте офицер?

— Не съм.

— И наистина сте сержант?

— Да.

Гейбът избухна в смях. Това беше истински смях на дете — непреодолим, безкраен. Гейбът се превиваше на две, почервеня целият, сълзи се появиха на очите му.

— Извинете — пое си накрая той дъх, — извинете, но наистина е много смешно!

— Кое е смешно?

— Това е най-хубавата шега за днес!

„Значи е имало и други!“ — помисли Майа.

— Представете си! — казваше Гейбът. — Представете си!

Постепенно той си възвръщаше спокойствието.

— Представете си! Един сержант декламира Шекспир!

Още малко и щеше да се разсмее отново, но се овладя.

— Няма нищо необичайно. Като цивилен не съм сержант.

— Разбирам — каза Гейбът, — военната повинност. — Но дори у нас, ако се позамисли човек, могат да станат такива неща.

— Англичаните надясно! Французите наляво! — започна той отново.

— Разбирам… — каза той, като се качваше на своята платформа. — Но и с тая окаяна повинност вие в крайна сметка бяхте бити.

— Впрочем — поде Майа живо, — струва ми се, че вие също бяхте бити.

Настъпи мълчание. Англичанинът имаше изненадан вид и изглеждаше, че размисля.

— Наистина — каза най-после той учтиво — ние също бяхме бити.

Но на Майа се стори, че тази мисъл му идва наум за пръв път и че дори сега той не я приема без резерви.

— Англичаните надясно! Французите наляво!

Той викаше с по-бързо темпо, сякаш искаше да навакса загубеното време. Майа отправи поглед към тълпата. Както и по-рано, заповедите на Гейбът не даваха резултат. Как успяваше да не забележи това?