Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Не си ли забелязал, че обикновено лакомиите са досадници?

— Продължавай — отвърна Александър. — Да знаеш само колко се образовам, като те слушам така да откачаш.

Те се засмяха, после повървяха мълчаливо няколко крачки. Беше хубаво и топло на слънцето. Камъчетата на алеята скърцаха под краката им.

— Александър, следобед отивам в Бре Дюн.

— О! — успя само да каже Александър.

— Ще се опитам да се кача на някой кораб.

— О!

Майа беше очаквал избухване, но не последва нищо друго освен това „О!“ и мълчание.

— Щом ми го казваш, значи добре си размислил.

— Да.

— Добре. Ще ти помогна за багажа.

— Благодаря. Не вземам багаж. Само цигарите си.

И сега не последва избухване. Само поклащане на глава и усмивка.

— Ще кажеш на другите. Не искам да се сбогувам.

— Пиерсон няма да е доволен.

— Толкова по-зле.

— Добре! Ще му кажа.

Александър добави с лека усмивка:

— И аз да науча една новина преди него.

— Е, хайде довиждане, приятелю.

— Веднага ли тръгваш?

— Да.

— Няма ли да се отбиеш до фургона за цигарите?

— Вече са у мен. Взех ги преди малко.

— Кога „преди малко“?

— Преди да ранят Дери.

— Мога ли да зная кога се реши да тръгнеш?

— Когато Дери говореше за милионите си.

— Тоя пък с неговите милиони!…

— Той поне вярва в нещо.

— Ти откачаш — каза Александър, но не особено убедително, по-скоро защото знаеше, че това е очакваният отговор.

— Да, глупачето ми.

Но и това, и това звучеше фалшиво. Фалшиво до пръсване.

Повървяха малко мълчаливо.

— Е хайде довиждане, приятелю.

— Довиждане, Александър, и успех!

— Остави ме ти мене! — отвърна Александър.

Той вдигна десния си показалец към устните, захапа нокът и погледна Майа, който се отдалечаваше.

Отдясно, между две разрушени къщи, Майа забеляза някакъв умрял кон в един двор. Той лежеше, навирил крака, с подут корем. На няколко метра от него стояха неподвижни други два коня. Единият от тях беше ранен в плешката. Другият бе застанал съвсем близо до него, така че хълбоците им се допираха, и от време на време го близваше по раната. Изведнъж раненият кон изправи глава, сякаш се канеше да изцвили. Той полуотвори морда, но от нея не излезе никакъв звук. Тогава разтърси глава и Майа видя тъжните му, кротки очи да се спират за миг на него. Раненият кон отново вдигна глава, после отстъпи една крачка, постави морда върху шията на другаря си и затвори очи. Няколко секунди остана така, в поза на неизразима умора и нежност. Задните му крака не спираха да треперят.

Майа се отклони от пътя, прекоси железопътната линия и тръгна наляво. Там би трябвало да бъде главната улица Бре Дюн, тази, която водеше към морето. По нея се стичаше безкраен поток от мъже в униформи каки — англичани и французи. Бяха без оръжие, но носеха на гръб или на рамо всичкото си имущество. Те бяха запълнили тротоарите и цялото платно. Малките групички, които слизаха по улицата в обратна посока, предизвикваха блъсканица, внезапни задръствания, след което потокът отново бавно потегляше. Мъжете бяха мръсни, покрити с прах, с хлътнали от умора лица, по които потта бе оставила широки ивици. Напредваха много бавно, като внезапно спираха и мъчително потегляха. При всяко спиране мъжете грубо се блъскаха един в друг. Чуваха се псувни, разправии, които изведнъж стихваха. Небето над главите им напомняше за морски бани, за отпуска и за безгрижието на хубавите летни следобеди.

Тълпата потегли отново и Майа видя до себе си един нисичък майор пехотинец. Беше без кепе, слънцето блестеше върху белите му коси. Имаше загоряло лице, къси мустачки и два реда отличия на гърдите, но толкова избледнели, че цветовете им вече не се различаваха много добре.

Спряха. Хората затъпкаха на място, после изведнъж тълпата се задвижи напред и отново спря. Майа се блъсна в каската на един мъж, спрял пред него. Отдясно той чу рязък глас:

— Защо не внимавате?

Беше дребничкият майор с побелелите коси. Бе се обърнал и говореше на един едър артилерист, нарамил две войнишки торби, натъпкани до пръсване.

— Я върви по дяволите! — отвърна провлачено артилеристът.

Дребничкият майор се изчерви.

— Осмелявате се да говорите така на един офицер?

Гласът му трепереше.

— Офицер си ти на ташаците ми — отвърна артилеристът.

Чу се смях, после хихикане. Нисичкият майор отвори уста да отговори. Хихиканията се засилиха. Майорът се обърна, наведе глава и продължи да върви.