Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Ръката ми…

— Вече го каза.

— Можеш ли да я движиш? — попита Пиерсон.

Дери поклати глава, без да отговори. Горната му устна висеше и му придаваше вид на дете, което ще се разплаче. Дебелите му крака не спираха да треперят.

— Не изглежда да е нещо сериозно — каза Пиерсон. — Можеш ли да я движиш?

— Дявол го взел! — обади се Александър. — Не се подпирай така върху мен. Ще ме смажеш.

Изведнъж Дери почна да стене.

— Ръката ми! Ръката ми! Ръката ми! Ръката ми!

— Е добре де, какво ръката ти! — каза Майа. — Можеш ли да я движиш, отговори де?

— Да.

— Стой прав, дявол да те вземе. Ще ме смажеш с килограмите си.

— Не изглежда да е нещо сериозно — повтори Пиерсон. — Кръвта вече понамаля.

Пиерсон го улови за китката.

— Ще те превържа.

— Не! — с неочакван прилив на сили възрази Дери. — Трябва да ме отведете в лазарета.

— За тая дреболия? — учуди се Майа. — Да не си откачил?

— Трябва да се дезинфекцира раната — настоя Дери. — Отведете ме в лазарета.

— Ти си откачил. В лазарета си имат друга работа.

— Добре — отвърна Дери, — отивам тогава сам.

Вече нямаше нужда от подкрепата на Александър. Държеше се съвсем здраво на краката си.

— Преувеличаваш — каза Пиерсон. — За някаква си драскотина!

— Такива драскотини са понякога смъртоносни.

Беше пълен със сили.

— В лазарета си имат друга работа.

— Добре — продължаваше да настоява Дери, — щом ме изоставяте, тръгвам сам.

Александър стана и попривдигна колана на панталона си.

— Добре — каза той, — печелиш. Ще дойда.

Гледаше колебливо към фургона. Майа също стана.

— И аз идвам. Двама няма да са прекалено много, за да върнат трупа.

— Не говори така — каза Дери.

Александър погледна неспокойно към фургона.

— Аз оставам — усмихна се Пиерсон. — Можеш да бъдеш спокоен, аз оставам.

— За някаква си драскотина! — подхвърли Майа през рамо.

Пиерсон ги видя как тръгват — тримата, Майа по средата. Александър беше тъй набит, а Дери тъй дебел, че до тях Майа изглеждаше невероятно строен. Минаха през портата на лазарета и тръгнаха по алеята. После завиха зад някакъв храст и Пиерсон ги загуби от поглед.

Изведнъж се почувствува съвсем сам. Извади късата лула от джоба си, поколеба се, после я върна пак там, откъдето я бе взел. Седна на обичайното си място и се облегна на зида на лазарета. Постоя няколко минути и си даде сметка, че мисли за седмиците и месеците, които предстояха. След малко тури лакти на коленете си, покри лицето си с ръце и започна да се моли.

Тримата приятели вървяха по централната алея на лазарета. „Камъчета — мислеше Майа, — приятно е да се върви по камъчета. Твърдо е и леко скърца под теб. Не е като пясъка. Тук навсякъде има пясък. Краката ти затъват на всяка крачка.“

Дери обърна глава към Александър:

— Ще попиташ за помощник-лекаря Сирили.

— Тоя пък кой е?

— Един познат доктор.

— Откога го познаваш?

— От вчера. Направих му малка услуга.

— Пак тайни.

— Ще попиташ за него. Иначе ако се наредим на опашката, ще отидат два часа. Ще имам време да изпикая всичката си кръв.

— Преувеличаваш — каза Майа, — вече почти не кървиш.

Той погледна надясно. Двама войници по ризи, с цигари в уста, въвеждаха ред сред умрелите. До тях имаше куп одеяла и сгънати носилки. Не се виждаше кръв, а само безформени остатъци, покрити с дрипи каки. Двамата вземаха одеяло, наслуки струпваха в него тези остатъци и когато се получеше съответен куп, поставяха всичко в носилката. Работеха методично, без да бързат.

— Винаги е добре да имаш познат доктор — каза Дери, — особено във времена като днешните. Да не мислиш, че лекуват всеки, който дойде. Лазаретът е претъпкан.

Когато проникнаха в превързочната, миризмата на гной и пот беше така силна, че на Майа му се повдигна. Шейсетина човека, повечето прави, чакаха. Други бяха насядали по земята, опрели гръб до стената. Един от тях, мъртво блед, се беше проснал в цял ръст на пода. Мнозина бяха голи до кръста, от челата им течеше пот, пот се стичаше и от вратовете им, между плешките.

В дъното на стаята, пред една врата, на маса, седеше дребничък ефрейтор, голобрад и рус, в някаква чудата униформа. Масата беше поставена така, че закриваше наполовина вратата. Пред дребничкия ефрейтор имаше огромен регистър, разноцветни фишчета и големи бланки. От време на време той драсваше нещо на фишче, преписваше написаното в регистъра, после забождаше с карфица фишчето в регистъра, вземаше една от бланките, дръпваше по нея няколко черти със син молив и я забождаше на свой ред в регистъра. Сегиз-тогиз изправяше глава и високомерно и отегчено разхождаше поглед по ранените.