Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Сирили се усмихна.

— Ще ви направя все пак една превръзчица.

Той ги въведе в съседната стая. Трима или четирима младежи с бели престилки се бяха навели над ранените. Тук не се усещаше кръвта и потта. Етерът побеждаваше всяка друга миризма. Една руса сестра минаваше от група на група и подаваше бинтове. При влизането на Сирили тя се обърна живо. Двамата се усмихнаха един на друг.

— Навярно сте претрупани.

Сирили изливаше обилно етер върху ранената ръка.

— И още как — отговори той весело. — Случват се по петдесет на час. И мнозина опъват петалите, преди още да сме ги прегледали.

Русата сестра се бе приближила до тях. Тя пъхна един бинт в ръката на Сирили. Той й благодари, без да вдигне очи.

— Тук, разбирате ли, са само с одрасквания. Касапницата е в другото крило.

И отново се появи лъчезарната му усмивка.

— Няма ли да ми направите инжекция против тетанус?

Сирили се поколеба.

— Би било добре, разбира се. Но ни останаха толкова малко, че по принцип ги пазим за сериозните драскотини.

Русата сестра бе застанала до Сирили, скръстила заоблените си ръце. Стоеше, без да мърда. Не гледаше никого. Сякаш чакаше нещо. Майа я погледна и изведнъж се почувствува случайно попаднал в огнище от топлина и светлина, които тя излъчваше, но които не бяха предназначени за него. „Хубавото ми курвенце“ — помисли си той. Руса, розовичка, тя приличаше на човек, който чака. Цялата беше очакване — като прерия през август, преди да завали.

— Ето че бебето е повито — каза Сирили. — След няколко дни ще ви остане само един чудесен белег. Да разнежвате с него семейството си, като се върнете.

— Жаклин! — извика един от младежите в бели престилки.

Русата сестра се завъртя на токовете си и прекоси стаята. Майа гледаше полюшващите й се бедра.

— Моля да ме извините — каза Сирили, — но ни е дотук от работа, сами разбирате…

— Тогава до довечера — подвикна Дери.

— До довечера, в шест.

Дери не мърдаше. Бузите му величествено се отместваха една от друга. Майа никога не го бе виждал да се усмихва тъй ласкателно.

— Бъдете любезен, докторе. Вземете си спринцовката, като идвате. Да ми направите инжекцийката. Ще бъда по-спокоен.

Сирили се усмихна.

— Щом толкова държите!

И Майа си помисли, че в този момент Дери положително си казваше: „Спечелих.“

Все същото слънце като на Лазурния бряг грееше навън. На две крачки оттук се усещаше морето. Ако се заслушаш чуваш как стихват вълните в пясъка. Майа жадно пое въздух. Изведнъж се почувствува щастлив. Учудваше се, че всички части на тялото му са си на място, че не усеща повече миризмата на етер, че не вижда кръвта.

— Слушай, Дери — каза Александър, — можеше и да не каниш твоя доктор. Особено в шест часа. Да не би ти да се блъскаш в кухнята. Като ръката ти. Нов трик, за да не ходиш за вода.

— И това не е малко.

Минаваха край труповете. Сега всичко беше в ред. Носилките — наредени по войнишки като за последен парад. Но двамата войници не бяха се старали много-много. Някои денкове бяха прекалено големи, а при други сметката очевидно не излизаше. Майа забеляза два леви крака на една и съща носилка.

— Ех — каза Александър, — ако можеше Сирили да ни доведе и упоменатата Жаклин. Бих я чукнал на драго сърце, упоменатата Жаклин. Ако рече да ме изнасили, няма да й струва и петаче.

— Коя Жаклин? — погледна го учудено Дери.

— Русичката, дето ти донесе бинта.

— Аха! — кимна Дери. — Не съм забелязал.

— Не бил забелязал! — вдигна косматите си ръце Александър, — Майа, чуваш ли го, не бил забелязал! Ти забеляза ли я, а, Майа? Как я намираш?

— Не е зле. Само дето е малко плоска отпред.

— О, за мен — каза Александър — това няма значение. Аз с гърдите не работя.

Те се разсмяха. После едновременно изправиха глави, защото над тях мина канадски изтребител. Той се рееше самотен и волен в прозрачното обедно небе.

При оградата на лазарета Дери се спря и погледна ръката си.

— И тази работа уредихме — каза той с тон на задоволство.

После се обърна към двамата си спътници:

— Момчета, ще ме извините, но трябва да ви напусна. Нужно е да се видя с един човек. Много бързам.

И тръгна, без да е дочакал отговор. Александър тури юмруци на хълбоците си.

— Виж го ти дяволът, който плюе на всички заради…

— Престани — прекъсна го Майа — и аз съм на твоето мнение.

— А за капак на всичко тоя досадник дори не бил забелязал дребничката блондинка.

— Лакомия.

— Какво? — вдигна едрите си вежди Александър. — Лакомия ли? Каква връзка има това?