Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Е — подхвана Александър, — и какви са тия милиони? Къде са? Милиони! Откъде ги вадиш тия милиони? Оттука ли?

Дери се усмихна и на Майа още веднъж се стори, че устните му с мъка успяваха да избутат встрани огромната маса на бузите.

— Отде да знам — отвърна Дери, — трябва да съм бълнувал.

Настъпи тишина, тримата го погледнаха.

— Добре — каза обидено Александър, — никой не те насилва.

И стана.

— Докато чакаме, иди все пак да донесеш вода за съдовете. Твой ред е.

— Нямаме бърза работа — отговори Дери.

Пиерсон грижливо тъпчеше лулата си. Майа стана и разперил ръце, се протегна. Пиерсон вдигна глава.

— Какво ще правиш следобед?

— Не ти ли се струва смешно да питаш? Сякаш сега има някакво значение какво прави човек!

— Хей, Дери! — извика Александър. — Какво става с водата?

— Отивам — отвърна Дери, без да помръдне.

В същия миг над главите им се чу свистене, последвано от отривиста експлозия на няколко метра от тях, вляво. Облак дим ги обгърна. И четиримата мигновено залегнаха.

— Калибър 77 — отсече Пиерсон.

Той се разкашля. Димът се бе сгъстил. Отляво се чуваха гласове и подвиквания. Отново се чу свистене и същата отривиста експлозия съвсем близо до тях. Някакво дръвче тупна пред Дери. Той го взе, но веднага го пусна.

— Па̀ри.

— От дръжката на носилка е — обясни Александър. — Виж, че има парче плат на него.

Майа коленичи и погледна към градината на лазарета. Снарядът беше паднал посред убитите. Гледката беше ужасна. Една ръка висеше, закачена на телената ограда. Майа потърси с поглед мъжа с износените обувки. Той си беше там, с късото одеяло, което му придаваше вид на скитник. Не беше засегнат. Майа изпита някакво абсурдно удовлетворение.

— Да стрелят по убитите! — възмути се той, като залягаше отново.

Дери се закашля.

— По-добре по тях, отколкото по нас.

— И това го казваш ти? — учуди се Майа.

— Предпочиташ да стрелят по нас ли?

— Не.

— Тогава? — попита Дери победоносно.

— Просто ти го казваш, това е всичко.

— Интересно — подхвана Александър, — от артилерията никога не ме е страх. А виж, от самолетните бомби да.

— Снарядите идват много бързо — обясни Пиерсон, — няма време да се уплашиш.

Отляво продължаваха да се чуват викове. Минаха няколко секунди. Вече никакъв човек не се виждаше прав. Само проснати тела цвят каки, докъдето поглед стига. Майа забеляза отдясно двама пехотинци, които се бяха заврели под една кола. Запита се дали колата наистина ще ги предпази, но не успя да си отговори, престана да мисли за това и след минута с учудване установи, че вече не мисли за нищо. Не се страхуваше, усещаше земята до тялото си и това беше всичко. Лагерът, изпълнен допреди малко с гълчава, беше стихнал като по чудо. И Майа бе стихнал. Беше легнал на земята, не се страхуваше и не мислеше за нищо. Един войник сред войниците.

Александър се привдигна на лакът и почна да ругае. Просвайки се на земята, бе легнал върху пепелта от огнището. Цялата му риза отпред беше на петна. Съвсем чиста риза, която бе изпрал в Арк и която бе сложил същата сутрин. Съвсем чиста риза, а сега беше изцапана. Той изруга и започна внимателно да се чисти. Обърна глава към мястото, където беше залегнал Пиерсон, и се попита дали Пиерсон се моли. Бе имал един приятел, вярващ, който винаги се молеше в такива моменти.

— Ей, Пиерсон! — повика го той. — Смяташ ли, че това е калибър 77?

Пиерсон отговори веднага с благия си глас:

— Не само смятам, ами съм сигурен.

„Проклетият му подофицер“ — помисли си Майа.

— А на колко бие едно 77-милиметрово?

— Както 75.

— А 75 на колко бие?

— Как? — учуди се Пиерсон. — Не знаеш ли?

— О, аз не съм подофицер.

— На десет километра.

— Дявол да го вземе! — извика Александър. — Десет километра! Значи те са на десет километра?

— Може да са и по-наблизо. Десет километра е максималният обстрел.

— Дявол да го вземе! — повтори Александър.

И добави:

— И лазарета ли целят?

— Не вярвам. Трябва да търсят 75-милиметровата батарея, която се разположи тази сутрин на поляната.

Майа погледна Дери. Дери беше пребледнял, нервен тик подръпваше горната му устна. „Страхува се“ — помисли Майа. Почувствува се притеснен и като се претърколи настрана, му обърна гръб. Но чувствуваше, че зад гърба му Дери продължаваше да се страхува.

— Каква поляна?

— Не се ли сещаш, поляната вдясно, на 500 метра от лазарета. Вчера минахме покрай нея.

— А, да — спомни си Майа. — Значи на тая поляна има 75-милиметрова батарея, така ли?