Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Забавни хора са това кюретата — отбеляза Александър. — Доверете им се и винаги ще бъдете добре осведомени. Навсякъде си пъхат носа, проклетите му кюрета.

— Кюрето те праща по дяволите — каза Пиерсон с приятния си глас.

Майа се наведе напред.

— Та какво ново-вехто, казваш? Дери, слушаш ли?

Дери се размърда леко, но не отговори.

— Ами какво! За товаренето в Бре Дюн — на корабите качват само англичани.

— По-високо, абате — обади се Александър. — Гласчето ти е толкова фино, че не се разбира какво казваш.

— В Бре Дюн качват само англичани. Не си струва да се опитва оттам. Сега навсякъде виждат шпиони. Разказаха ми, че на един кораб намерили някакъв френски майор и ординареца му, които се били качили тайно. Изхвърлили ги през борда. Майорът се удавил, а ординарецът се спасил с плуване.

— Подлеци! — възмути се Александър.

Майа сви рамене.

— Ако е истина.

— Да — съгласи се Пиерсон, — ако е истина. А и това не е всичко, англичаните в тоя момент се отнасят към нас, както ние се отнасяхме към белгийците след удара при канала Алберт. Това е съвсем ясно. Но англичаните поне товарят своите хора, докато французите!… Вярно е, че товарят французи в Дюнкерк и Мало, но досега, колкото да не е без хич, и то само комплектовани части.

И след малко добави.

— Сиреч без нас.

Настъпи мълчание.

— И после? — обади се Александър.

Пиерсон го погледна.

— Какво после, това е всичко.

Нищо особено не стана в следващата минута. Александър бе кръстосал огромните си лапи върху коленете си. Беше се навел напред и чакаше Майа, за да си вземе от него канчето и да сипе на себе си. Дери кръстоса отново крака, но му беше нужно известно време, защото бутовете му бяха огромни и трудно се наместваха един върху друг. Очите му не се виждаха зад очилата. Пиерсон беше поставил канчето до себе си, на земята. Той бе извадил лулата от джоба си и я пълнеше с педантични движения. Майа пиеше и лицето му не изразяваше нищо. Той пръв наруши мълчанието.

— Хубаво ти е кафето, Александър!

— Подай ми канчето!

— Ако прибавим по едно уиски! — каза Майа. — Райско ще стане!

— А не! Стига толкова.

Пиерсон изправи глава.

— Защо не?

— Да — подкрепи го Майа. — Защо не?

— Тоя нехранимайко пропуска да ти каже, че изпи три канчета още преди ядене.

— Изпихме три канчета.

— Няма защо да се притеснявате — намеси се Дери.

— Нали виждаш, Дери също иска.

— Както кажете — отвърна Александър, — но остават още само девет бутилки, да знаете.

— Значи по три бутилки на ден. Тъкмо ще имаме време да го довършим всичкото, преди да пристигнат ония господа.

Дери се поразмърда на мястото си.

— Това е мое уиски все пак.

— Което си свил от полковия склад.

— Ами нали това казвам, уискито е мое.

— Това е уиски на заведението — каза Александър.

— Е, добре! — прекъсна ги Майа. — Какво ни будалкаш тогава? Домъкни го, дявол да го вземе. Ще си помисли човек, че става дума за собствената ти кръв, а не за уиски!

Александър отиде да вземе бутилка от сандъка за лекарства. Напълни канчетата на Пиерсон и Дери. После напълни своето и го подаде на Майа.

— Питам се — промърмори той — защо все го оставям тоя тарикат да пие преди мене.

Майа се засмя.

— И аз се питам.

Той извади цигара от джоба си и я запали. Александър го гледаше като квачка пиленцето си.

— Убиец на плъхове!

— Виж, ти — учуди се Пиерсон, — плъх ли си убил?

— И аз трябваше да убия нещо през тая война.

— С пистолет?

— Три куршума. Да си призная, улучих го с първия. Другите два бяха от яд.

— Дай си пистолета. Ще ти заредя три нови патрона.

Дери се размърда.

— Не можете ли другаде, а?

Александър сви рамене.

— Не бой се. По въпроса за пищовите абатът няма грешка.

— Ако смея да кажа — добави Майа.

Абатът се усмихна и се обърна към него.

— Ето те отново въоръжен.

Майа прибра пистолета в кобура и повдигна канчето над главата си.

— Вдигам чаша — започна той церемониално, — вдигам чаша за бъдещите пленници!

Пиерсон разпалваше лулата си с грацията на стара мома.

— О! Не знам — каза той с благия си глас, — но не трябва да се отчайвате така бързо. Ето например ти, Майа, който говориш добре английски, ти имаш може би някакъв шанс в Бре Дюн.

Александър тъкмо нареждаше мръсните съдини пред вратата на фургона. Той рязко се изправи.

— А-а, не! — провикна се той. — Не и не! Изкарали сме цялата война заедно, няма да се делим тъкмо сега, я!