Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Така ти изглежда в момента.

Майа вдигна показалец:

— Виждам го какъвто е. Тъжен край. Едно мръсно късче от Франция, съвсем на север. Късче от Франция, дето кисне във вода и като го опереш се свива.

Той се разсмя и повтори:

— Късче от Франция, дето, като го опереш, се свива.

След малко продължи:

— Дай ми да пийна.

— Още?

— Още. Та за какво говорехме, Александър?

— Говорихме за жена ми.

— А, да! — кимна Майа. — Сигурен съм, че това е интересна тема! Е, добре! Разказвай, дявол да го вземе, разказвай! Разкажи ми пак колко хубава е жена ти!

— Не е лъжа — каза Александър, — жена ми е страшно хубава.

— Само дето — продължи той веднага — според нея аз малко съм й говорел, когато сме заедно. Отегчавала се, вика. Не знам за какво да й говоря.

— Говори й за душата й — каза Майа. — Жените умират да им говориш за душата, особено когато в същото време ги бараш по задника.

— Ти си пиян.

— Ами, от едно канче уиски.

— Три канчета.

— И така да е, нищо ми няма.

— Ти си пиян.

— Не съм пиян. Тъжен съм. Тъжен съм, защото съм девствен. Аз съм един тъжен девственик.

Той така се кикотеше, че почти не му се разбираше приказката.

— Това не пречи жена ми да е страшно хубава — каза Александър.

— Ха така! — вдигна дясната си ръка към небето Майа. — Говори ми още за жена си, Александър! Жена ти е чернокоса, нали?

Той се хилеше, но в същото време, тъй както беше весел, усещаше вътре в себе си страха и тревогата.

— Чернокоса е и има сини очи.

— И хубави рамене?

Александър се бе изправил пред вратата на фургона и си отрязваше тънка филийка хляб.

— Да.

— И хубав гръб?

— Да.

— И дълги крака?

— Ах, дявол да го вземе — отвърна Александър. — Какви крака има само!

Той затвори вратата на фургона и се върна при Майа.

— Дългите крака са хубаво нещо — каза той. — Придават класа според мен. Жена ми с нейните дълги крака прилича на лилия.

— Лилията няма крака.

— Знам аз какво приказвам. Жена ми прилича на лилия.

— За бога, Александър, не ми разправяй повече за жена си!

— Вземи — каза Александър, — яж.

— Какво е това?

— Сандвич. Докато чакаме другите.

— Не съм гладен.

— Ами, гладен си.

— Закълни се, че съм гладен!

— Заклевам ти се.

— Е, тогава трябва да е вярно.

Настъпи мълчание. Майа отхапа от сандвича.

— Александър!

— Какво?

— Сигурно ще ти сложа рога, ако се върнем.

— Ех, празник ще бъде, ако се върнем.

— Ако се върнем… — започна Майа тъжно.

Той продължи да яде.

— Я! — подвикна Александър. — Скив абатът как се носи. Че и с два хляба отгоре!

— Добър ден — поздрави Пиерсон с приятния си глас.

— Здрасти!

Пиерсон се усмихна и сведе дългите си мигли върху розовите си бузи. Той подаде двукилограмовите хлябове на Александър и застана прав до Майа, до стената на лазарета.

— Страхотен си, абате.

— Да — каза Пиерсон с приятния си шепнещ глас. — Смея да кажа, че се справих нелошо.

Той извади късата лула от джоба си и подобно на котка, която се свива на кълбо, за да спи, седна внимателно и кротко.

— А, не! — отсече Александър. — Сега няма да пушиш. Ще ядем.

Пиерсон върна лулата в джоба си.

— А на мен — каза Майа — вече не ми казват добър ден, така ли?

— Добър ден, Майа.

— Не, не така. По-нежно, моля те.

— А уискито на Дери нежно ли е?

— Това няма нищо общо. Изпълнявай, моля те.

— Добър ден, Майа.

— Така е по-добре, направо е по-добре. А сега, моля те, кажи на този дангалак, че хич не ти пука, и запуши луличката си, драги ми Пиерсон.

— Не, не, аз съм дисциплиниран.

— Я кажи — обърна се към него Александър, — откъде се взеха тия два хляба?

— Готвачът на лазарета ми ги отстъпи.

— Кюрето му с кюре! — възкликна Александър. — Сигурно милосърдните сестри са се застъпили за тебе, а?

Пиерсон вдигна грациозно ръка.

— Съвсем не! Съвсем не! Всичко стана само между готвача и мен. Отстъпи ми хляба срещу вино.

Майа не чуваше какво казва Пиерсон. Той слушаше гласа му. Този Пиерсон наистина имаше приятен глас. Лееше се плавно, без запънки. Търкаляше се тихо, като добре смазан сачмен лагер.

— Вино ли? — учуди се Александър. — Но аз не съм ти давал никакво вино. А и не бих ти дал. Имаме колкото за нас.

— Купих.

— За колко?

— За четирийсет франка.

— Четири десетачки! — извика Александър. — Ти не си с всичкия си!

— Това прави по десет франка килото.

— Цяла десетачка! По десетачка килото! Ти да не си луд?

— Но това е цяло кило.