Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— И за какво ти е преводач?

— Как за какво? — учуди се Дери. — Човек, който знае езика на окупатора, е винаги от полза. Това вдъхва доверие. Дори да е само за документите.

— Нямаш нужда от преводач за документите. Те са напълно в ред.

— Ами, ами. Никога не се знае.

— Напротив, знае се много добре — каза Майа.

Той погледна Дери.

— Е, ще изплюеш ли камъчето?

— За кое? — попита Дери невинно.

— Хайде, побързай — подкани го Майа нетърпеливо. — Обясни ми докрай комбинацията си, ако искаш да се хвана.

— Каква комбинация?

— Довиждане тогава! — стана Майа.

Дери също стана. Той гледаше Майа и се колебаеше. Майа му обърна гръб и тръгна. Дери се спусна след него.

— Ето какво… Натрупал съм малко запаси във фермата си.

— Запаси ли? — обърна се към него Майа.

— Да. Обувки, гуми…

Майа се спря. После изведнъж избухна в смях.

— Милионите! — смееше се той. — Милионите!

— Няма нищо смешно.

Майа се смееше толкова силно, че трябваше да минат няколко секунди, преди да бъде в състояние отново да заговори.

— И на кого ще продаваш твоите обувки? На швабите ли?

— Да не съм луд — отговори Дери. — Ще ги продавам на цивилните, но не на тукашните — да не мислиш.

— Най-трудното в цялата работа — добави той важно — е пренасянето. Въпросът за пренасянето. Камион имам, не е там въпросът. Трудността е в това, фрицовете да пропуснат моите обувки, когато движението бъде възстановено.

— Но те просто ще ти вземат патъците.

— Виж, това не се знае. Не вярвам да сложат ръка върху всички частни блага.

— Частни блага!

— Нищо не доказва, че тези патъци са на френската армия. Да не е написано отгоре им. Достатъчно е да имаш фактура, това е всичко.

— Е ти имаш ли?

— Ще имам — отвърна Дери просто.

Майа го погледна.

— Значи — каза той след малко — от мен се иска да уредя работата от страна на фрицовете. Така ли?

— Да.

— Фантастично!

Майа направи няколко крачки мълчаливо, спря се и погледна Дери.

— И предполагам, че ще получа някакъв процент.

— Естествено.

— Естествено! — повтори Майа.

И започна да се смее.

— Защо се смееш? — попита Дери. — Не вярваш ли, че е възможно?

— Напротив, изглежда ми твърде възможно.

— Тогава?

— Тогава нищо. Просто това ме разсмива.

— Твое право е — каза Дери сухо. — Е, приемаш ли?

Майа го погледна.

— Абе ти да не бълнуваш?

— Не си ли съгласен?

— Не съм.

— И защо? — ядоса се изведнъж Дери.

— Право да ти кажа — отвърна Майа бавно, — и аз не знам защо.

— Слушай — подхвана Дери. — Първо, това е напълно възможно. Второ, има рискове, но те не са прекалено големи. Трето, това не вреди никому. Бих казал дори, че е по-добре аз да свия тези патъци, отколкото фрицовете.

— Виж, тука си прав.

— Тогава?

— Просто това не ме интересува.

— Шубе те е.

— Не — отвърна Майа, — и заради това не е. Виж, твоята идея да се преоблечеш цивилен я приемам. Просто е като фасул, но аз не съм се сетил. Ударът с патъците не ме привлича.

— Това е предразсъдък.

— Не е така. Честно казано, не е така. Ако наистина ме интересуваше, никакъв предразсъдък не би ме спрял. Не, просто това не ме интересува.

Майа погледна Дери с любопитство.

— Кажи ми — обърна се той към него, — наистина ли толкова много те интересуват мангизите?

— Всички се интересуват от тях.

— Лъжеш се — каза Майа след малко.

— Е, съгласен ли си?

— Не.

— Слушай, помисли малко, преди да решиш.

— Няма какво да мисля.

— Ти си глупак — каза Дери вбесен.

Майа го погледна.

— Вероятно.

— Но щом съм глупак — добави той след малко, — тогава нека бъда глупак докрай.

Стояха прави, един срещу друг, и Майа си помисли, че винаги досега лекичко е ненавиждал Дери. Заради дреболии впрочем — защото е дебел, защото е страхлив, защото е скъперник, защото не обича жените. Но сега вече не го ненавиждаше. Да се обичат парите до такава степен, в това има нещо грандиозно.

— Всъщност — усмихна се той — ти си цял поет с твоите милиони.

— Подиграваш се с мене.

— Не — каза Майа, — ти си цял поет.

— Във всеки случай — натърти Дери — не казвай никому.

— Дори на Александър?

— И на него.

— Както искаш — съгласи се Майа сухо.

— Хайде — каза Дери. — Довиждане.

— Довиждане, поете — отвърна Майа.

Той продължи по пътя си. „Цял поет“ — каза си той полугласно и започна да се смее.

Вървеше и разсеяно гледаше около себе си. Изведнъж се спря учуден. Пушките на англичаните, довчера разхвърляни из дюните и по плажа, сега бяха изчезнали. Докъдето стигаше погледът му, не се забелязваше нито една. Значи в тяхната армия се бяха намерили началници, които са успели да се възмутят от тази разпуснатост и да дадат заповед за събиране на оръжието. И само за една нощ заповедта бе изпълнена.