Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Мръсници!

Беше извикал така силно, че не можа да познае гласа си. Двамата обърнаха глави. Лицата им бяха зачервени и потни. Едрият имаше глава на бик, с бледи кръвясали очички, които подскачаха като уплашени зверчета.

— Мръсници! — повтори Майа. — Не ви ли е срам!

Последва мълчание.

— Е добре, добре — отвърна дребният с мръснишкото лице, — ще оставим и за теб, приятелче. Където има за двама, ще има и за трима.

— Мръсници! — изрева Майа.

— Я стига! — провлече заплашително глас онзи с мръснишкото лице. — Не с тоя номер! Затваряй си плювалника, педи такъв! И се опитай първо да бъдеш учтив.

Гигантът не казваше нищо. Той гледаше тъпо Майа. Майа направи една крачка и постави ръка на рамото му.

— Слушай — помъчи се той да бъде спокоен. — Това, което правиш, е отвратително. Чуваш ли, отвратително! Ще престанеш ли?

Дребният с мръснишкото лице неочаквано закрещя:

— Не го слушай, Пол! Не го слушай! Ще те забаламоса с приказките си тоя дрисльо! Тури му един, Пол!

С безцветните си очички гигантът гледаше ту Майа, ту своя другар.

— Виж какво — подхвана Майа, — не би направил това у дома си, нали? Помисли малко. Откъде си?

— От Крьоз — избоботи гигантът.

— Не му отговаряй! — ревеше онзи с мръснишкото лице. — Ще те излъже, Пол! Ще те излъже. Не го оставяй да приказва! Тури му един ти казвам! Бързо!

От яд той затропа с крака. Гигантът, изглежда, се колебаеше. За миг Майа наведе поглед и забеляза члена на мъжа. Той висеше смешно от цепката на панталона му. Изглеждаше гол и безпомощен като някакъв огромен дъждовен червей. Майа бързо вдигна очи. Но беше късно. Човекът бе забелязал погледа му. Безцветните му очички се свиха и Майа разбра, че е загубил. Той погледна тялото, което се мяташе на леглото. С цялата си тежест дребният натискаше с две ръце крехките рамене. Блузката висеше разкъсана — виждаха се гърдите.

Майа замахна пръв, но ударът му не беше точен, а и нямаше опора. Юмрукът му се плъзна по брадата и потъна в яката на куртката. Миг след това той заотстъпва, като се бранеше от ударите. Мъжът беше с цяла глава по-висок от него. Вървеше бавно, продължавайки да го удря, и Майа усещаше как огромните юмруци загребват въздуха пред лицето му. Собствените му удари му изглеждаха смешни. Върху устната на мъжа имаше кръв, но той продължаваше да пристъпва. На Майа се стори, че го изблъсква към вратата на стаята. Усещаше я да зее като капан зад гърба му. Опита се да отскочи встрани, но се подхлъзна на новите си токове. Човекът замахваше бавно и силно, никой от ударите му още не беше достигнал целта, но Майа усещаше върху себе си да натежава огромното му тяло. Ръцете го заболяха да отбива ударите. С едно лъжливо движение той успя още веднъж да го перне по лицето. Мъжът изпсува, но продължи да настъпва. „Ако ме притисне на площадката — помисли Майа, — спукана ми е работата.“ Той успя да отскочи встрани, замахна лъжливо към лицето му и се опита да го удари в корема. В същия миг усети, че един силен удар го повдигна от земята и чу как собствената му глава звънна в стената. Той стъпи на крака, останал без дъх, присви се на две, покри с ръце лицето си. „Ще ме убие“ — помисли си ужасен. Но мъжът нямаше намерение повече да го бие. Той го бе уловил за яката и почти носейки го във въздуха, го изтласкваше към вратата. Майа чу онзи с мръснишкото лице да надава остри викове. Изглежда, бе викал така още от началото, но Майа не беше го забелязал. Мъжът продължаваше да го влачи. „Ще ме хвърли по стълбите“ — помисли Майа отчаяно. И с все сила го удари с коляно. Мъжът изпсува, пусна го и Майа усети силен удар в гърдите. Олюля се, размаха ръце във въздуха, после земята изведнъж се изплъзна изпод краката му и той се затъркаля по стълбите. Това търкаляне му се стори безкрайно. Над него хлопна врата. Майа потъна в тъмнината.

Лежеше неподвижно, в слепоочията му бучеше, главата му беше размътена. Не изпитваше болка. Имаше чувството, че плува в някаква нощ, осеяна с искри. Болката дойде, когато се опита да се размърда. Успя да се привдигне на колене върху едно от стъпалата и няколко секунди остана така, в тъмното, с увиснала глава. Не можеше да се изправи. По хълбоците му се стичаше пот. Той се отпусна натежал като олово, опря буза до стъпалото и започна да повръща — продължителни спазми го разтърсваха целия. Извади кърпичка, избърса си устата и усети по бузата му да се стича нещо хладно. Изправи се на крака и се опря на парапета. Затвори очи. Струваше му се, че ударите продължават, че той още отстъпва пред онова животно. Усещаше отново тежестта на онзи върху себе си, тежест, която го смазваше и отблъскваше назад, преди дори мъжът да го е докоснал. Уплаши се. Усети, че му се завива свят, протегна ръка и срещна топката, поставена в края на парапета. Това беше стъклена топка, направена във формата на фасетка. Спомни си, че подобна топка имаше в къщата на дядо му и баба му. Усещаше топката хладна и позната в ръката си. „Ще изляза да се поразходя на улицата — каза си той. — От чистия въздух ще се съвзема.“ В същия момент осъзна, че се изкачва по стълбата.