Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Какво? — подскочи Майа. — Какво казвате?

— Казвам, че добре сте направили.

Той я погледна.

— Аха! — изсъска той. — Добре съм направил, а? Добре съм направил? Смятате, че добре съм направил?

Тя го гледаше с изумление. Майа сви рамене и сякаш рухна под собствената си тежест.

— Впрочем — каза той, говорейки сякаш на себе си — всеки би казал така.

— Сърдите ли се? — попита Жан покорно.

— Не — отвърна той уморено. — Не, не се сърдя.

И отново застана неподвижно, с увиснали ръце и празен поглед.

— Имате рана на челото — каза Жан. — Трябва веднага да се промие.

— Не ми говорете! — тропна той с крак по пода.

— Но аз не казвам нищо лошо — отвърна Жан. — Казвам, че трябва да се промие раната.

Той закрачи из стаята, поднесе цигара към устните си, стисна запалката и остана така, неподвижен, със запалка в ръка и с незапалена цигара в уста.

— Какво ще правим с тях? — Жан посочи с крак трупа на гиганта.

— Не ми говорете! — извика Майа и прокара ръка по лицето си, сякаш току-що се бе пробудил.

После се обърна към Жан.

— Какво казвате?

— Трябва да ги изнесем на улицата. Камионът за умрелите ще ги прибере.

— Какъв камион за умрели?

— Не сте ли го виждали? Минава след всяка бомбардировка.

Майа извади незапалената цигара от устата си и я захвърли. После продължи да стои прав, без да мърда, навел поглед. Гледаше трупа на гиганта.

— Колко е едър! — каза Жан.

— Млъкнете! — извика Майа. — За последен път ви казвам, млъкнете!

Последва мълчание. Той направи още няколко крачки из стаята.

— Първо ще се захвана с по-дребния.

Майа заобиколи леглото, наведе се, улови трупа на мъжа с мръснишкото лице за краката и го издърпа в средата на стаята.

— О! — скочи Жан от леглото. — Нима ще го теглите така чак до долу? Моля ви се, ще изцапате навсякъде с кръв! Ще ми изцапате дъските!

— Ще ви изцапам дъските! — извика Майа вбесен.

Той се отправи заднешком към вратата, като дърпаше трупа след себе си.

— Нима ще ме оставите сама с другия! — извика Жан.

— Нищо няма да ви направи — процеди през зъби Майа.

Тя се хвърли на леглото и заплака.

— Само без сълзи! — каза той. — За бога, само без сълзи!

Никога светът не му бе изглеждал тъй нереален. Слизаше заднешком по стълбата, като теглеше трупа за краката. На всяко стъпало главата подскачаше глухо и се поклащаше наляво-надясно, сякаш дребният с мръснишкото лице продължаваше да казва „не“. Майа остави трупа на едно от стъпалата, обърна се с гръб и като улови отново краката, продължи да слиза. Така ставаше по-бързо.

Изведнъж трупът подскочи силно и се изтръгна от ръцете му, Майа се подхлъзна през няколко стъпала, олюля се и се залови за парапета с разтуптяно сърце. Една-две секунди остана така, усещаше глухи удари в гърдите си, бе зяпнал от удивление, питаше се какво прави тук, къде се намира, не сънува ли. После се обърна. Не, трупът си стоеше там. Когато Майа беше завил по стълбата, ръката на мъжа се бе закачила между две пръчки на парапета и сега трупът стоеше там, закачен за лявата подмишница, с провиснала от стълбата ръка, с изражението на пияница, който, падайки, се е спрял по някакво чудо. Майа изкачи няколко стъпала обратно и коленичи, за да улови ръката, която висеше. Навеждайки се, той доближи лицето си до лицето на злосторника и дръпвайки го за ръката, безжизнената глава се плъзна лекичко към него и се сгуши в рамото му с израз на преданост и нежност. Майа я погледна. Лицето беше безизразно и доста хубаво, с дребни, правилни черти. Сега в него нямаше нищо жестоко и порочно. С леко закръглените си бузи, с пълните полуотворени устни той имаше беззащитно, детинско и леко замечтано изражение. Майа усети как го облива пот от главата до петите.

Като домъкна товара си на тротоара, той се подпря на стената и си пое дъх. На улицата почти нямаше хора. Тя беше извън войнишкото оживление. Дори с разрушените къщи си запазваше вида на спокойна курортна улица. Същото слънце на лятната отпуска, същото чисто небе блестеше над Майа. Животът продължаваше както преди.

Мина войник на колело. Майа го повика.

— Я ми кажи знаеш ли къде е камионът за умрелите?

Войникът спря и погледна зинал Майа. Очите му бяха светли, опулени.

— Камионът за умрелите?

— Да, камионът, дето прибира убитите след бомбардировки.

— Никога не съм чувал за това — отвърна велосипедистът. — Камионът за умрелите? Значи прибират умрелите с камион? Каква армия имаме, няма що. Мъртвите ги разхождат в коли, а ние да блъскаме пешачка по пътищата! Свят наопаки!