Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Майа забеляза пред себе си някаква кола. Изглеждаше, че е тук отскоро — все още всичките й колела бяха на мястото си. Майа я доближи, провря глава през вратата и я огледа отвътре. Всичко изглеждаше в ред. Контактният ключ си стоеше на арматурното табло. Майа го завъртя. Светна лампичка. Той седна зад волана и включи стартера. Моторът веднага забръмча. Този, който беше пристигнал с колата дотук, трябва много да е бързал, щом не си е направил труда да вземе ключа на тръгване. Някое падре може би. Точно в такива колички можеха да се видят по пътищата на Фландрия по време на странната война. Разнасяха божието слово по забутаните из селата поделения. Те влизаха в лагерите. Томитата веднага ставаха. Падретата ги питаха дали са чели библията. Томитата отговаряха „да“ или „не“ според случая. Тогава падретата прочитаха по няколко стиха, раздаваха им религиозни брошури и си тръгваха.

Майа даде газ и отпусна рязко съединителя. Той усети, че колелата пробуксуваха един-два пъти в пясъка, после се захванаха за твърдо и колата потегли. Сети се за Дери и неговите милиони и се усмихна. Но всъщност беше така. На тези няколко километра по брега имаше по-фантастични богатства, отколкото на остров Монте Кристо. И всичко е твое. Всичко е твое сега, присягаш се и вземаш. Оставаше само въпросът с транспорта и Дери очевидно го бе решил.

Майа остави аустина пред първите къщи на Бре Дюн. Тук тълпата се беше сгушила и успоредните редици на англичаните се простираха по плажа сякаш до хоризонта. Майа забеляза между две вили надигнато като къртичина малко скривалище, изкопано във формата на тунел. То беше само до половината над земята, от изкопаната пръст бяха направили стени, а една ламарина, покрита с тънък слой пръст, служеше за покрив. Изглеждаше така нищожно, че човек се питаше от какво би могло да предпази. Майа пъхна глава в отвора. Зловонна миризма му пресече дъха. Скривалището бе пълно. Десетина войници и няколко цивилни между тях се бяха натъпкали в него, проснати направо на земята. Бяха мръсни, небръснати, с износени и зацапани униформи. Както се беше навел, за да ги види по-добре, всички лица се обърнаха към него едновременно. Изведнъж се надигна бясна врява.

— Какво ви прихваща? — учуди се Майа.

Виковете се засилиха.

— Обирай си парцалите! — извика някакъв глас.

— На мен ли казваш?

— Да, да, на теб!

— Обирай си парцалите, нахал! Не стой на входа!

— Но защо?

Отново се развикаха, още по-заплашително. И във всички очи, които го гледаха от дъното на скривалището, Майа изумен прочете истинска омраза.

— По дяволите! — каза той. — Нямам ли право да застана, където си искам?

— Виж какво! — извика един глас, който трепереше от яд, но се усещаше, че иска да е сговорчив. — Или влизай, или се махай! Можеш да влезеш, ако искаш. Ще ти направим местенце.

— Нямам такова намерение.

— Тогава се махай! — извика гласът вбесено.

— Но защо? — попита отново Майа.

Последвалите крясъци заглушиха гласа му. Това беше нечленоразделен, див вик, като вой на глутница.

— Обирай си парцалите! — подхвана гласът. — Обирай си парцалите, дявол да го вземе!

— Но защо?

— Махни се от входа! Мръсник!

— Но какво от това, че стоя тук? — изкрещя на свой ред Майа.

— Какво от това ли? — подхвана същият глас. — Какво от това ли, нахал такъв? Покрай теб ще ни забележат щуките!

Майа избухна в смях.

— Щуките! Но в момента не се вижда нито една наоколо.

Виковете се засилиха още повече.

— Махни се от входа, шпионин такъв! — извика дрезгав глас, който Майа не бе чувал досега.

Беше толкова мрачно в смрадливата дупка, че дори не можеше да се различи кой говори.

— Мръсен шпионин! — подхвана диво хорът.

Майа се наведе още, за да вижда по-добре. Не, тези момчета не приличаха никак на луди.

— Вижте какво, момчета — подхвана той. — Вие трябва да сте откачени! Ако мислите, че щуката ще забележи един човек сред десетки хиляди други! И че ще избере специално вашата бърлога, за да я бомбардира! Това са врели-некипели!

Отвърна му див рев.

— Слушай! — извика същият прегракнал глас. — Ще изляза и ще ти смачкам ташаците!

— Ще излезеш ли? — каза Майа. — Ами щуките?

Една обувка, запратена от дъното на скривалището, тупна в краката му.

— Махни се оттам, глупако! — извика дрезгавият глас.

Дали наистина вярваха, че са на сигурно място под тънката ламарина, между стените от пръст? Смях напушваше Майа, но в същото време всичките тези очи, святкащи от омраза и насочени към него, го изумяваха. Смайваха го тези деформирани от страха лица, на които омразата придаваше някаква жестокост.