Робер Мерл - Денят не съмва за нас

— Видяхте ли, док — ми казва капитанът след една седмица, докато пием чай в каюткомпанията. — Подводницата е като стъклена клетка: всичко се вижда, всичко се чува. Освен това е и резонаторна кутия: всичко се усилва — и доброто, и лошото: мърморенето за храната, сдърпването между пека и готвача, операцията на апендикса, всичко се разраства до фантастични размери. Тревогата за Лангоне преди операцията беше невероятна. Лавина от човещина. Всеки от тези корави мъжаги се усети баща на Лангоне. И облекчението след това беше неописуемо, Лангоне се превърна в талисман, в галеник, в любим син. А вие, док, се наредихте до архангел Михаил: със скалпел в ръка вместо с копие сразихме дракона апандисит…

— Надявам се — казвам аз през смях, — че статуята ми няма да се сгромоляса преди края на рейса. Добре, че той наближава.

— Аз се надявам, че талисманът на АРПЛ няма да се надуе. Прането е много важна дейност. Кога излиза Лангоне от лазарета?

— Утре сутринта.

— Може ли да се върне на работа?

— Не бива да се пресилва.

— Добре! Ще поговоря с помощник-капитана как да направим, че да има по-малко натоварване.

— А на мен кой ще ми помогне да се възстановя? — засмивам се аз.

Той също се засмива.

— Вие ще си помогнете сам. Умеете много добре! А и така добре обуздавате курсантите…

След тези думи, отправяйки ми един бърз поглед като просветване на фар, той си тръгва и ме оставя, потънал в размисъл. Истина е, че понякога се опитвам да смекча по-разюзданите закачки на Верду и Вердьоле, но според мен без особен успех. Дали пък пашата не иска косвено да ми подскаже да увелича усилията си, за да не се налага самият той да успокоява топката? Може би си мисли, че в някои случаи тежестта на пагона е твърде голяма, докато моят е по-лекичък и не би засегнал хората, които се налага да „укротявам“.

На другия ден сутринта Льогийу ми казва:

— Чухте ли, докторе, в бюфета мърморят?

— Пак ли?

— Защо „пак“?

— Не си ли спомняте за боба с наденица. Момчетата бяха недоволни, че една кутия се дели на четири, искаха да бъде за трима. И обвиниха Четката, че ги държал гладни…

— Този път е по-сериозно. Вчера пекът бе приготвил сто и четирийсет тортички. А ние сме сто трийсет и двама души. И не се знае кой е изял останалите…

Засмивам се.

— Ама че история! Тайната на осемте тортички! Ще трябва да извикаме духа на Агата Кристи!

— Но на хората не им е до шега, докторе! Напълно са сериозни! Дори правят вече разследване.

— За да открият кой е излапал осемте липсващи десерта? Най-вероятно е готвачът или Четката.

— В никакъв случай не са те. Цялата кухня е извън всякакво подозрение. Нито пекът, нито Тетатюи, нито Жегу ядат сладко. А Четката пази строга диета преди завръщането на сушата. От две седмици дори отстъпва десерта си на един приятел.

Същия ден, в един и половина, отивам в лавката, понеже Льогийу ме беше предупредил, че ако искам да купя от „тапите“ за по-малкия ми брат и за племенника ми, ще трябва да побързам, защото към края на рейса сувенирите с емблемата на АРПЛ бързо свършват.

— Не можете ли да ми отделите две?

— Не ми се иска. Момчетата виждат всичко. Ако ви зърнат по коридора с две „тапи“ под мишница, и то една седмица след като съм казал, че са свършили, ще станат разправии…

Накратко — чакам най-търпеливо на опашката. Отпред се е събрала тълпа и веднага ми става ясно, без дори да се заслушвам в разговорите, че вчерашната история с осемте тортички още пали духовете. И кой, мислите, клейми най-яростно похищението им? Роклор естествено.

— И това ако са хора! — кипи той и от възмущение марсилският диалект избива под бретонското му произношение. — Че тук е истинска джунгла! Законът на егоизма! За мен ще е допълнителната порция! Плюя аз на вас! Че и лицемер на всичкото отгоре! Пипа тайничко, без никой да го види! Аз на това му викам кражба! Не че съм умрял за сладко. Повдига ми се от захарта! Обаче не може така! Има ли справедливост, или няма, мамка му! С какво право някой ще се облажва? Хоп и готово! И без да пита. Къде дават така.

Шумни и единодушни одобрения. Дори дребното русоляво момче, чието име винаги забравям и което се лепи за Роклор, за да му възразява — дори и то е съгласно. Роптаят! Изобличават! Заклеймяват! Целите са настръхнали от възмущение! Още не се назовават имена, но по разменените погледи, по това „има ги едни, дето…“ или „нали ме разбираш“, ми става ясно, че на мушката са „привилегированите“ на борда.