Робер Мерл - Денят не съмва за нас

Отиваме с Льогийу в изолационното. Отново преглеждам Лангоне. Не, чудо не е станало: налице са всички симптоми на остра криза. И забелязвам една особеност, която в никакъв случай няма да улесни операцията. Лангоне е тлъстичък като бебе. Особено около корема. И което е още по-лошо, под мастния слой има здрава мускулна стена. Няма да е много лесно да стигна до перитонеума.

— Докторе, може ли да отворя лавката? — пита ме Льогийу.

— Да, разбира се. Когато се върнете, ще проверим сметките. Ще оперирам утре в шестнайсет часа. Колко време ни е необходимо според вас, за да превърнем лазарета в операционна, да приготвим инструментите, да сме със стерилно облекло…

— Правили сме репетиция с вашия предшественик и излезе един час и половина.

— Да речем, два часа.

— Колко продължителна упойка ви трябва, докторе?

— Чакайте да помисля! Такава операция в болница отнема един час, ако няма усложнения. Да, но тук не е болница. Нашият лазарет е голям за мащаба на подводницата, но в сравнение с нормална операционна е съвсем малък. Около болния ще сме четирима: вие, аз, Морван и помощник-капитанът. Доста народ. Знаете навярно, че Пикар ще държи щипците? Ще трябва всичко да му казваме. Така че смятайте два часа за упойката.

— Добре, докторе. А кога да съобщя на Лангоне за операцията?

— Тази вечер в десет, когато приспивателното започне да действа. Много ли е уплашен?

— И да, и не. Изглежда по-скоро доволен, че се грижим за него, и взема изследванията за лечение.

Морван не обелва дума. Той стърчи с една глава над двама ни, огромните му лапи висят на дългите ръце. Толкова е черен и космат, че през широко разтворената яка на ризата се вижда как космите на гърдите му се сливат с брадата. Сигурно ни е слушал, но изглежда на хиляда мили далеч мислено от нас. Може би сега, когато млъкнахме, си мечтае за своите бретонски полета — толкова едър, че напомня потъмнял от вълните огромен менир 43 43 Отвесни побити каменни стълбове от праисторическата епоха, характерни за Бретан. — Б.пр. . Направих веднъж това сравнение пред Льогийу, но той не го хареса: „Не, докторе, те там, в Кот дьо Нор, май нямат менири. Менирите са при нас, в Морбихан.“

Льогийу тръгва към лавката и аз се опитвам да завържа разговор с Морван просто за да му покажа, че забелязвам неговото съществуване.

— Преброихте ли левкоцитите, Морван?

Идиотски въпрос: аз го знам и той знае, че аз знам.

— Ъхъ, докторе!

— Много пипкава работа е тук, само с пипетка и хематометър.

— Ъхъ, докторе.

— Кой знае, някой ден може да ни отпуснат автоматичен брояч.

— Ъхъ, докторе.

— Тогава ще става много по-бързо.

Изтощен от разговора, млъквам и аз. Няма нищо по-заразително от мълчанието. Попълвам съвестно книжата си, прав пред операционната маса. Предполагам, че външно нищо не ми личи. И наистина гласът ми е нормален, ръцете ми не треперят, с нищо не издавам вълнението си. Но спокойствието ми е като на студент пред изпит. А то си е и така. С тази разлика, че е по-сериозно, защото става дума за човешки живот. „Като хирург можеш всичко да правиш, само не и да умориш болния“ — ми беше казал главният лекар на Шербургската клиника.

След като приключвам, се сещам, че кремът ми за бръснене е на свършване. Пред лавката има опашка, но вместо веселото оживление, което обикновено цари в този кът на подводницата — нали тук се разказват най-новите шеги и клюките от коридора, — атмосферата е особена, цари напрегнато мълчание, сред което сегиз-тогиз приглушено се обажда някой. Когато се появявам, мълчанието става още по-тягостно и хората са необичайно внимателни с мен.

— Докторе, ако бързате, минете пред мен…

— Не, не, мога да почакам, благодаря. Нямам бърза работа.

Роклор, Бишон и другите веселяци и постоянни клиенти са тук, но и те са напрегнати като останалите — още повече когато се появява Льорузик.

Льорузик е стюардът в бюфета и в това си качество ръководи и обучава строго, но бащински морячетата, които сервират. Той именно, драга читателко, доведе преди три дни manu militari 44 44 Принудително (лат.). — Б.пр. Лангоне. И той е бретонец, много набит, с гърди на орангутан и грубо изсечено лице, толкова червено, че дори и характерната за подводничарите бледност не може да го обезцвети. И на тази муцуна — чифт невероятно меки, сини като незабравки очи.

— Господин докторе — обръща се той към мен (от „старите“ е и затова се обръща уставно), — извинете, мога ли да ви задам няколко въпросчета?