Робер Мерл - Денят не съмва за нас

Капитан Пикар е истински живак, той е като духа на бащата на Хамлет: явява се там, където най-малко го очакват, и като че ли се движи под земята със скоростта на земен трус. Прекосявам цялата подводница, минавам през всички отсеци и навсякъде ми отговарят: „Ей сега мина.“ Стигам чак до машинния отсек, едва ли не надничам под валолинията — няма го. Извървявам обратно сто и трийсетте метра на подводницата до отсека с торпедата и въпреки че отново отвсякъде чувам „ей сега мина“, не откривам и най-малка следа. След упорито търсене прекратявам гонитбата и се връщам в каюткомпанията, където помощник-капитанът изведнъж се материализира, разположен в един фотьойл, вперил в мен иззад чашата с кафе черните си блестящи очи.

— Търсехте ли ме, докторе?

И се засмива със своя силен, отривист, а може би и малко сатанински смях.

— Нима вече знаете?

— Как да не знам? Разпитвате навсякъде за мен! И толкова усърдно ме търсихте, че минахте на две крачки от мен, без да ме видите! Е, вярно, не съм много едър…

И пак се смее.

— И вие ме оставихте да отмина, без да се обадите! Е, това ако не е проклетия.

— Е, нали вече знаете — казва той, — на подводницата никой не се губи: добре е уплътнена…

Това е класическата шега на подводничарите и въпреки това ми доставя огромно удоволствие. Знам, знам. Сент-Енян ми каза вчера, че аз не съм морски, а служител на Военноморското министерство. С една дума, доктор. Въпреки това се чувствам част от подводничарското братство и на всяка цена ще избягна перитонита. Мисля преди всичко за болния. Но ако не допусна перитонит, ще бъда доволен и за подводницата: пресвятата скритост няма да бъде нарушена по моя вина.

— Исках да поговорим за Лангоне, капитане — обръщам се аз към Пикар.

— Когото ще оперирате утре…

— Но откъде знаете, че ще оперирам утре? — зяпвам аз. — Едва преди десет минути го реших.

— Нали вече знаете, че и верните, и неверните новини се движат със светкавична скорост на борда.

— И как приемат хората новината за операцията?

— Сериозно. Разходете се малко и сам ще се убедите. Много е вълнуваща моряшката солидарност. А също и доверието, което имат във вас.

Преглъщам и не казвам нищо. Помощник-капитанът е втренчил в мен черните си очички.

— А вие, док, се притеснявате, че няма кой да ви държи щипците, нали?

— Точно така.

— Не си блъскайте повече главата. Идвам.

— Вие?

Отново се засмива. Не ще описвам отново смеха му. Предполагам, че вече имате представа за това насмешливо цвилене, което секва отведнъж.

Пикар продължава:

— Безспорно вие знаете, че на малките подводници помощник-капитанът е доктор, а негови помощници са фелдшерът и една книжка, която ние наричаме „книжния лекар“, в която пише какво трябва да се прави в такива и такива случаи. Изпълнявал съм тази длъжност и имам диплом за помощник-хирург. Умея да си мия ръцете. Умея да си обличам престилката, без да ги изцапам. Мога да понасям стерилната маска на лицето. Или, както й викате, „лигавчето“…

— Знаете ли да държите щипците?

— Да. Но ще трябва да ми казвате кога да разтягам, да повдигам, да отпускам…

С една дума, всичко. Но все пак чувствам безкрайно облекчение, че той ще ми бъде помощник, макар и немного опитен. Мисля си така с наведен надолу поглед и едва чувам помощник-капитана, когато се извинява, че го викат. Миг след това вдигам очи и като че се учудвам от празния му фотьойл. Но няма никак да се изненадам, ако, след като произнеса няколко магически заклинания, изникне от земята като Мефистофел.

Връщам се в стаята си, затварям се и препрочитам описанията на операциите, които вече четох предната вечер. Невероятен е броят на положенията, които може да заема апендиксът. Всички случаи са тук, черно на бяло. Всичко е предвидено. Всички усложнения са описани. Хирургът, който е написал това, е имал огромен опит. Завиждам му. Сега си давам сметка колко незначителен е моят собствен — някакви си десет операции в актива ми.

Жакие ме вика за втората смяна на обяд. Нито капитанът, нито помощник-капитанът са на масата. Събрали са се все мълчаливци: Алкие, Бекер, Мирмон, Форже, Сент-Енян. Вердьоле се опитва да оживи разговора, но не намира отклик и млъква. Този път и аз не съм разговорлив, а Вердьоле не се и опитва да ме извади от мълчанието. Дори не си спомням какво съм ял.

Връщам се в лазарета и Льогийу ми представя резултатите от изследванията. Белите дробове са чисти. Няма захар в урината. Броят на левкоцитите остава добър: 11000, макар и леко увеличен в сравнение с първата проба.