Робер Мерл - Денят не съмва за нас

— Знаете ли, Льогийу — подхващам отново, — и за хирурга тлъстините създават затруднения. Като добавите и мускулната стена, едва ще стигам с пръсти до перитонеума. Затова кажете на Морван да се помоли на всевишния да открия лесно апендикса и да не бъде труден за вадене.

— Да го пита най-вече защо е лепнал на човека такова ненужно нещо, когато го е сътворявал — мърмори Льогийу. — Побеснявам от мисълта, че милиони хора са измрели заради една недомислица…

Аз мълча. Суеверен съм, няма да придирям на Твореца точно преди операция.

Часът преди началото е непоносим. Краката ми треперят, сърцето ми ще се пръсне, пот се стича по гърба ми. Но когато съм вече с престилка, с лигавчето на устата и ръкавици, паниката ми се изпарява и помен не остава от нея. Знанията и разумът ми се възвръщат. Сега съм спокоен и съсредоточен. Нищо не убягва от погледа ми.

При главата на Лангоне стои Льогийу. Вдясно от мен Морван ми подава инструментите. От другата страна помощник-капитанът, облечен в стерилна престилка, е готов с хирургическите щипци.

Правя седемсантиметров десен коремен разрез на Мак Бърни, а не петсантиметров, понеже се страхувам, че заради телосложението на моя пациент целите ми пръсти ще хлътнат, докато стигна перитонеума. След това разрязвам големия и малкия двигателен мускул. Стигам до коремната ципа, повдигам я с щипци и се подготвям да разрежа и нея. Трябва да внимавам да не хвана с ципата и някой вътрешен орган.

Готово. Коремът е отворен. Часът на истината настъпи. Мозъкът ми почти автоматично преповтаря правилата за откриване на апендикса… Намирам го! Слава богу, не е залепен за сляпото черво. Улавям края му с пинцета. Опъвам го, за да освободя началото му, израстващо от сляпото черво. Притискам основата. Овързвам я. После срязвам апендикса над превръзката. Готово!

Не, още не е готово, не е време да се отпускам. Трябва да се постави всичко това в ред.

— Морван, колко бяха тампоните!

— Осем!

Ужас! Извадил съм само седем! Къде е осмият?

— Отворете малко, капитане.

Оглеждам тревожно. Ето го! Толкова е тънък и се слива, както е напоен с кръв, с тъканта на сляпото черво.

Но това хамелеонско прикритие няма да го отърве. Хващам го с пинцетите. Докато зашивам, Морван още един път проверява дали всички игли, щипци и ножици са налице. Нищо не сме забравили в корема, на нашия пациент. Не бих могъл да твърдя, че когато зарасне, моят външен шев ще може да се мери с естетическите шевове на големите майстори. Но Лангоне не е танцьорка от „Crasy Horse“ 45 45 Известно кабаре в Париж. — Б.пр. или красавица с дълбоко изрязан бански на плажа — едва ли му се случва често на този як селски момък да си показва корема.

В последния миг става нещо, от което ми избива пот по челото. Виждам, че Морван носи шишенце етер в ръката и му изкрещявам:

— Махнете етера! Изключете, изключете!

Той спира със зяпнала уста.

— Изключи електрическия скалпел! — крещи Льогийу.

Той го изключва и аз си отдъхвам. Лангоне не успя да пламне пред ужасените ни погледи.

Морван и Льогийу го пренасят на койката и го слагат на система. Свалям маската и ръкавиците и поглеждам часовника си.

— Колко време? — ме пита помощник-капитанът, който светкавично се измъква изпод престилката.

— Два часа и десет минути. Не усетих как минаха.

— А аз усетих! — засмива се отривисто помощник-капитанът. — Не беше много лесно с щипците. Накрая ми изтръпнаха ръцете… Въпреки че ми беше интересно.

— Благодаря ви, капитане!

— Добре ли мина операцията?

— Много добре. Имахме късмет.

Той се усмихва на моето „имахме“ и си тръгва. Не, не си тръгва, изчезва. Винаги ми се струва, че хлътва в някаква дупка.

Целият плувам в пот и въпреки че свършихме относително бързо, се чувствам капнал. Независимо от песимистичните твърдения на Льогийу за дебелите пациенти Лангоне бързо заспа и сега се събужда без проблеми. Очите му са широко отворени и той примигва, за да разсее мъглата пред очите си и да види сред нея наведените над него лица. Ето, разпозна ни. Усмихва ни се и трапчинката на брадичката му хлътва. Усмивката му е по детски трогателна и благодарна.

— Момче — казва Льогийу, — ще има да се хвалиш из твоето село, че апендиксът ти е опериран посред океана на сто метра дълбочина — да не се случва с всеки!

— Не те чува — обажда се Морван.

Цяло изречение от три думи: това е рекорд за Морван. Но ето — първия път, когато се отдава на подобна необуздана словоохотливост, сбърква. Лангоне е чул. Защото, когато двайсет и четири часа по-късно идва да го навести Льорузик, Лангоне повтаря лиричната фраза на Льогийу, но като своя, без да си спомня произхода й. Льорузик на свой ред я повтаря в бюфета и тя обикаля целия екипаж, предизвиквайки вълна от радост и умиление към малкия перач, превърнал се в герой на кораба.