Робер Мерл - Денят не съмва за нас

— За Лангоне ли? Кажете.

Имам чувството, че ушите на цялата опашка щръкват, а очите блясват и през рамо се насочват крадешком към мен. Само гласът на Льогийу се чува иззад гишето: „Следващият, моля“, защото следващият е толкова заинтригуван от разговора, че забравя за какво е дошъл.

— Апандисит ли има Лангоне, господин докторе?

— Да.

— Разправят, че ще го оперирате.

— Да, утре следобед.

— Извинявайте, ще ви питам още нещо: някои казват, че тази операция била лека. Други пък — че напротив.

— Когато коремът е отворен, няма шега. Но с апандиситите обикновено няма причина за опасения. Освен ако не настъпят усложнения, разбира се.

Льорузик ме гледа със своите незабравки. Изглежда много объркан.

— А може ли да се появят усложнения при Лангоне? Такова младо момче! И яко!

— Усложненията не зависят от възрастта.

— Чак не е за вярване! — повдига широките си рамене Льорузик. — Както казваше баща ми: това човекът е нищо работа.

Виж ти какъв песимизъм. Човекът е „нищо работа“, но по отношение на какво? Може би на своите мечти за безсмъртие?

— Не се тревожете! — продължавам аз. — Няма причина с Лангоне да настъпят усложнения. Ако искате, можете да го посетите в лазарета. Но само вие. Или най-много двама души. И не повече от 10 минути. Не му говорете за операцията, още не сме му съобщили.

— Ще ида, разбира се — казва Льорузик. — Добро момче е Лангоне…

Кимам утвърдително и тупвам леко Льорузик по рамото. Той си тръгва така развълнуван, че забравя какво беше дошъл да купи.

Това, което Льорузик каза за Лангоне, се отнася за самия него: услужливостта му е пословична. Мъчи го безсъние и много често става нощем, но вместо да се разхожда по борда, да търси компания или да хапва нещо в бюфета, се е сетил да помага на пека. „Идва му отръки“ — казва за него пекът, скривайки задоволството си зад този хладноват коментар.

Идва редът ми, купувам си крем за бръснене и тъй като чувствам нужда да се раздвижа, обхождам подводницата от единия край до другия. Навсякъде се натъквам на същата напрегната атмосфера, както при лавката. Не липсват приятелски погледи, но поздравите са сдържани, думите оскъдни, а иначе момчетата са така приказливи, винаги готови за шега, дори за приятелска закачка. Днес се задържам по-дълго в ракетния отсек — както вече знаете, най-хубавия, най-осветения и най-кокетния. Познатият ми китарист пак стои облегнат на унищожителната осемнайсеттонна ракета, но този път не ми каза усмихнат, както обикновено: „Е, докторе, вие май предпочитате колелото пред музиката.“ Роклор ме вижда да въртя педалите, но не се шегува, както обикновено, с мен на своя загладен от съпругата бретонка марсилски диалект: „Пресвета майко, вие смъквате всяка минута по един грам, докторе. Ако карате така, ще се стопите пред очите ми!“ И свръзката Виньорон, когото срещнах на връщане в Главния команден пункт, не се спря да ми съобщи, както всяка седмица: „Господин докторе, имахте право. Нищо не е станало. Тя ми се отсърди. Получих фамилиграма!“

На път към лазарета срещам помощник-капитана, с когото споделям колко ме трогва тази угрижена атмосфера на борда.

— Вестта, че едно моряче ще бъде оперирано от апандисит в Брест, никога не би предизвикала подобна тревога — казва помощник-капитанът и втренчва в мен живите си очички. — Изглежда, на брега обичта на всеки е обсебена от семейството. Не че тук се забравят близките, но другарството се засилва. Човекът е странно животно: обича да обича.

— Особено онези, които са в една подводница с него — казвам аз.

Помощник-капитанът се изсмива отривисто:

— Е, док, на вас ви се иска тази обич да стане всеобща! И на мен също! Но колко време ще трябва да мине дотогава? Още един-два милиона години!

Сутринта преди операцията Льогийу е в много лошо настроение и споделя с мен опасенията си:

— Забелязахте ли мастния слой на този хубавец! Не знам как ще изглежда, когато чукне петдесетте! Няма по-досадно за анестезиолога от такъв търбух. Дебелите не се упояват по време на операцията, а после заспиват и не можем да ги събудим. Всичко поемат в тлъстините, а след това то потъва в кръвта. Защо се смеете, докторе?

— Смея се на това „потъва“. Веднага си личи, че сте флотски фелдшер.

— Гордея се с това — казва Льогийу.

Вратата на изолационното е затворена и ние с Льогийу сме сами в лазарета, защото Морван спи като пеленаче и похърква в стаята на Лангоне. Откакто е отишъл там, в лавката за един ден продадох 5 кутии тапи за уши. Абсолютен рекорд.