Робер Мерл - Денят не съмва за нас

В следващите минути вълнението достига върха си. Не е още революция, но както казваше Де Гол, всичко е злоба, гняв и ропот. И то за някакви си осем парчета торта! Предлогът е смехотворен, но недоволството — истинско! И кой вдига цялата тази врява? Най-достойните мъже на света! Дяволски сантиментални, изключително привързани към семействата си, чудесни моряци, несравними специалисти. Както се казва в учебниците, елит. Ако това е ефектът на нашата резонаторна кутия, той е комичен — а също и малко обезпокояващ.

Когато идва редът ми пред гишето на Льогийу, купувам двата сувенира, плащам и казвам на Роклор, но достатъчно ясно, та да чуе цялата опашка:

— Роклор, ще ви призная нещо. Аз изядох осемте парчета торта! Да, аз бях! И осемте! Повярвайте на моя лекарски опит, не само на бременните жени им се хапва. И с мъжете може да се случи.

Произнасям тези думи с най-сериозен тон. Думите ми увисват сред пълно мълчание и аз си тръгвам извънредно сериозен, стиснал пред гърдите си двата сувенира. Какво ли ще последва? Дали народният гняв няма да смъкне статуята на архангел Михаил от пиедестала и да я разбие на земята заедно с моя загубен авторитет.

Не, не става така. Льогийу се връща, натоварен както винаги, ухилен до ушите:

— Много хубаво ги наредихте, докторе!

— Какво стана?

— Не ви вярват. А и Вилхелм, който също чакаше на опашката, им каза, че от две седмици и вие не си ядете десерта.

— И докъде стигнаха?

— Мненията са разделени. Някои разбират хумора и урока, който им дадохте. Но други смятат, че прикривате някого.

— Кого?

— И тук са на различни мнения. Едни мислят, че е вашият пациент…

— Лангоне ли?

— Но те са малко. Такова престъпление от един млад моряк — едва ли…

— А другите?

— Другите подозират офицерите.

— Хубава работа!

Вечерта в каюткомпанията избухва луд смях, когато преразказвам случката, и двете „курсантели“, водени от „вътрешното си убеждение“, обвиняват и осъждат капитан Мосе. Но помощник-капитанът се засмива само с половин уста, взема нещата много навътре и отива в бюфета да изнесе една полушеговита, полусериозна лекция на тема „Разглезените деца“ — тема, която вече му бяха приписали. „Това доказва, че слуховете в коридора са пророчески. Доколкото ми е известно, от петнайсет офицери шест вече не ядат десерт, за да отслабнат, и Вилхелм незабавно носи техните десерти в бюфета. Значи са изчезнали не осем, а четиринайсет тортички. Наистина жалко, защото с тези четиринайсет парчета, разделени на сто трийсет и две, щяхте наистина да преядете…“ (Смях.)

След тази лекция загадката на осемте изчезнали тортички, надигнала се като пяна, се разнася по същия начин, без да остави следа.

— Лек изблик на незлокачествена лудост — се произнася помощник-капитанът, — дължащ се на нервно изтощение.

След операцията — нашето бойно изпитание, за което вече говорим като стари воини, доста се сближихме с Льогийу и вечер, докато Морван похърква на койката си в изолационното, често си говорим за това-онова, понякога и за сериозни неща, докато аз си попълвам книжата.

— Докторе, вярвате ли в задгробния живот?

— Не.

И се обръщам, за да го погледна.

— А вие?

Льогийу преглъща, от което широките му монголски скули се повдигат до зелените му очи.

— Понякога — с усилие казва той — ми се струва невъзможно да умра съвсем.

— Значи — отговарям аз, — макар да не го приемате, вие сте вярващ и в такъв случай млъквам.

— Как така млъквате? — почти враждебно казва Льогийу. — Значи, щом вярвам в задгробния живот, не съм достоен да разговарям с вас!

— Хайде, хайде! — засмивам се аз. — Не се сърдете! Вие ме разбрахте неправилно. Щом вярвате макар и малко в задгробния живот, защо да ви разубеждавам? Дори и да влагам най-добри намерения.

— От любов към истината — отговаря Льогийу.

— Истината не е добра, ако причинява болка някому.

— Вие смятате, че ще страдам, ако престана да вярвам в задгробния живот?

— Разбира се. Вие вярвате в него, защото мисълта за смъртта ви е непоносима.

— А за вас не е ли непоносима?

— Разбира се, че е.

След малко Льогийу продължава с присъщото му упорство:

— И все пак не ми стана ясно защо не вярвате в безсмъртието на душата.

— Защото тази представа е неразбираема за мен. Със смъртта на човека необратимо се разрушава мозъкът му, а с него интелектът и паметта — всичко, което го определя като личност.

— Не можем ли да предположим, че някакво чудо ще му възвърне живота?