Робер Мерл - Денят не съмва за нас

— Добре, получаваме заповед от президента и стреляме. После?

— Имаме инструкции — усмихва се пашата, — но те са секретни.

— Добре, ще формулирам въпроса си по друг начин: какво ще стане с подводницата, след като е изстреляла всичките си ракети?

— Това вече няма да има никакво значение…

Поглеждам го слисан. Не мога да повярвам на ушите си и повтарям:

— Няма да има вече никакво значение?

— Разбира се — отговаря нетърпеливо капитанът. — Помислете. Ако ние стреляме, значи възпирането е пропаднало и тогава настъпва хаос! И вече нищо няма значение. Нито подводницата, нито ние…

— Искате да кажете, че с подводницата ще бъде свършено? Че ще има участта на пчелата? Жили и след това умира.

— По всяка вероятност да.

— Но как така?

— Да допуснем, че противникът притежава съвършена система за следене на траекториите, с която безпогрешно ще определи откъде сме изстреляли ракетите, и ще ни унищожи.

— Можем да предположим и друго — казвам аз след кратко мълчание, — че на противника няма да му е до унищожаването на една подводница, която вече не представлява опасност, след като е загубила жилото си. В такъв случай можем да се върнем във Франция.

— И какво ще намерим там? Една изпепелена Франция… Повярвайте ми, док, от момента, когато политиката на възпиране претърпи крах и ние изстреляме ракетите си, всичко се превръща в безумие. Започва апокалипсисът и вече нищо, нищо няма значение!

Настъпва мълчание и аз осъзнавам, че въпреки смайването, което показах и несъмнено изпитах, винаги смътно съм се досещал за това, което ми каза капитанът, макар че никога не съм смеел да си го призная. Знае се, че обикновено се опитваме да избягаме от мъчителните истини. В противен случай би било непоносимо да живеем ден и нощ, очаквайки неизбежния си край. И все пак от ужасите, с които ни заплашва една атомна война, най-големият е не собствената ни гибел, а смъртта на близките, на децата, на внуците, на страната, на планетата ни. Homo sapiens унищожава целия си род и своята земя кърмилница — има ли по-чудовищна мисъл?

— Така е! — казва пашата, сякаш е разгадал мислите ми.

И продължава:

— Истината е, че сме пленници върху ръба на бездната. И в същото време благодарение на ужаса, в който живеем, никога не сме разполагали с повече сили да се борим срещу него.

Според Роклор, в миналото местен шампион по колоездене, тази седмица „излизаме на финалната права“. Всъщност изразът е твърде неподходящ за една атомна подводница, която — както и да го погледнеш — избягва тъкмо праволинейността. Нетърпението обхваща всички ни, а мен особено. Започвам да пиша медицинския рапорт, предназначен за шефовете ми в Брест, като че ли за да ускоря нашето завръщане. Но по силата на обстоятелствата той ще остане незавършен, докато подводницата не излезе на кея. И малко ли неща могат да се случаят до края на рейса!

Вечер, излегнат на койката, обмислям отчета си и се опитвам да направя своя собствена равносметка за плаването. Колкото е положително в човешки и професионален план, толкова отчайващо по отношение на чувствата — имам предвид, разбира се, моята замлъкнала кореспондентка.

Вътре в подводницата нещата вървят добре, но не и навън. Ще повторя: струва ми се, че ако бях на мястото на Софи и бях решил да скъсам, щях да предупредя човека насреща, а не да го оставя да се надява цели девет седмици на новини, които така и не идват. Необходими ми бяха доста душевни сили, за да превъзмогна жестоките терзания, които ми докараха мълчанията на Софи. Казвам „мълчанията“, защото те бяха много: всяка събота по едно. Идването на всяка събота беше за мен жестоко, въпреки усилията ми всеки път да задуша надеждата, да съм подготвен за липсата на фамилиграмата, да не я посрещна обезоръжен.

Бих искал психолозите да ми обяснят какво трябва да прави човек, когато е „вложил“ чувствата си в някое същество, за да си ги „оттегли“, как да премине от мъката към примирението и от примирението към спокойствието. Аз още не съм го постигнал. Ако нашата човешка машина беше рационално устроена, би трябвало да притежава клапан за огорчението, който да действа автоматично в случай на нужда.

Като махнем тези засечки, духът ми се справи с изпитанието. Минах без прословутия „синдром на петата седмица“. Спадовете идваха на равни интервали и не траеха повече от половин ден. Обикновено започваха с мъчителното усещане за нереалност: осъзнавах неведнъж неестествеността на обстановката и това ме изпълваше с изумление и негодувание. Тогава си мислех: „Какво правя тук, господи, затворен в този железен сандък под водата? Без дори да знам в кой океан съм! Трябва на всяка цена да се измъкна! Да видя отново небето!“