Джон Лескроарт - Неоспоримо доказателство

— Ще те пренасочат ли?

Харди направи кисела гримаса.

— Още мога да остана. Но мисля, че за известно време ще трябва да се откажа от разговорите с репортери.

— Не, недей — отвърна тя. Питието й пристигна, голямо уиски, както изглеждаше и тя изпи половината на една глътка. — Не преставай да говориш с никого. Просто се опитват да те сдухат. Говори с всеки, който може да ти бъде от полза.

— Кой се опитва да ме сдуха?

— Лок и Арт. Ти си нов, а те винаги постъпват така. За да разберат как си скроен. Играят си на бюрократи, защото това е механизмът, чрез който контролират. Което понякога се оказва от полза за някои хора, но ако искаш готини дела, не ги оставяй да те спрат. Ако те бива пред съдебните заседатели, всичко се прощава, повярвай ми.

Харди си спомни слуховете, които се носеха за Елизабет Пулиъс. Беше известна като палач на лично основание. Говореше се, и вероятно с основание, че тя одобрявала смъртното наказание за кражба на кола, джебчийство, дребно хулиганство. Била омъжена през първите няколко години за някакъв мъж също от прокуратурата, но когато той приел по-добра работа на частна практика откъм страна на защитата, се развела с него. Не можела да живее с адвокат, казвала. Били измета на земята — по-лошо, нямало по-гадни от адвокатите.

Говореше се, че била готова да легне с теб, ако си достатъчно добър.

Така че Харди беше предупреден. Той си помисли, че може съвсем спокойно да разговаря с нея. В края на краищата, беше влюбен във Франи.

— Страхувам се, че този репортер, Елиът, като че ли използва мен, вместо аз него — каза той.

Тя се възпротиви с повдигане на рамене.

— Виж, така правят репортерите. Но те също могат и да поддържат интереса към едно дело. Знае се, че доста от нас изпускат информация — просто не разрешавай да публикуват името ти.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

Пулиъс допи питието си и отново махна на Лу.

— Да ти поръчам ли още едно? — попита тя.

Харди не беше преполовил първото, но един изпечен барман като него можеше да се погрижи за няколко питиета едновременно за толкова време, колкото беше необходимо.

— Арт ли те помоли да говориш с мен?

— Не, но ми каза, че си разочарован от работата си. Събрах едното с другото, а мразя да гледам как прекарват новаци. Лошо е за всички ни — поръчаните напитки дойдоха. Харди и Пулиъс се чукнаха. — За добрите — каза тя. — Това сме ние, Харди, запомни го. Това винаги сме ние.

Харди си тръгна от „Лу“ преди пет. Откъм залива духаше постоянен хладен вятър и напълни лицето и очите му с прах, докато се спускаше по улицата, успоредна на Съдебната палата.

Детектив сержант Ейбрахам Глицки седеше върху капака на сузуки-самурая на Харди.

— Ако си отиваш вкъщи, може да ме хвърлиш — каза той. — Служебната ми кола отново се е скапала. Защо никога няма достатъчно пари, за да ги поддържат в изправност?

— Бих попитал нещо друго — на какво се дължи чудесното ти настроение напоследък?

Глицки се плъзна от колата, като въздъхна.

— Знам — отвърна той. Харди го заобиколи и отключи вратата за пътници. — Прекалено много мъртъвци, предполагам. Колкото повече трупове на ден виждаш, толкова по-малко се усмихваш. Доказан факт.

Това накара Харди да замълчи. В желанието си да получи интересни дела — убийства — той до известна степен бе склонен да омаловажава ужаса им, особено след разговора му с Елизабет Пулиъс. Но през по-голямата част от времето, докато работеше, Харди беше настроен на вълна „заподозрени“, където имаше извършител на престъпление, когото се опитваше да осъди. Лесно бе да забрави, че половината от работата на Глицки беше свързана с жертви — семейства, приятели, опечалени.

Харди се настани на седалката си и запали двигателя. Глицки поклати глава.

— Един от докараните трупове през празниците беше на момче, на възраст горе-долу колкото Айзък — Айзък беше най-голямото от трите деца на Глицки, дванайсетгодишен. — Дори малко приличаше на него, като изключим дупката в слепоочието.

Дори и след няколкото месеца, прекарани в прокуратурата, Харди не беше развил вкус към чувството за хумор на полицаите. Не знаеше дали и му се иска — шегите им рядко караха някой да се засмее.

Пътуваха мълчаливо в продължение на минута, отправили се на запад към слънцето. Най-накрая Харди се обади:

— Чакам.

— Какво?

— Вещото ти мнение.

Глицки замижа към залеза.

— С удоволствие бих ти го дал, тъй като знам, че ти често се нуждаеш от препоръките и съветите ми. Но нямам ни най-малка представа за какво говориш.