Джон Лескроарт - Неоспоримо доказателство

— Незаконно означава лошо. Наръчник на прокурора, глава първа.

— Харесва ми жената, която не използвала лопатката си, за да изчисти лайната на кучето си. Наистина заслужава порицание.

— Кучешки лайна на улицата — Драйсдейл улови топките, събра ги всичките в едната си лапа. — Нарушение на обществения ред. Трябва да прилагаме тези кучешки закони. Освен това, както знаеш, глутниците диви кучета са заплаха за обществото ни.

Харди влезе и седна.

— Сериозно, Арт…

— Никакво „сериозно, Арт“ — той се надвеси напред от стола си. — Не си създаваш приятели наоколо. А на нас ни харесва да работим с приятели. Аз ще те почеша по твоя гръб, ти по моя. Това е една голяма служба, като се вземе полицията, прокуратурата и експертизата, събрани всички тук, под един голям щастлив покрив. А ти с един елегантен жест се изпикаваш върху Ригби, Страут и Лок едновременно. Определено не е добра политика.

— Политиката не е…

Драйсдейл вдигна ръка с трите бейзболни топки.

— Знам, че доста дълго не си работил на бюро, но във всяка служба, без значение къде, наречи го, както си искаш, си има политика. Сътрудничеството движи нещата. Ти влоши отношенията между шефовете на три отдела, гарантирам ти, дявол да те вземе, че няма да изпиташ удовлетворение от работата си.

— Предполагам, няма значение, че всичко, което репортерът твърди, е извадено от контекста?

— О, има значение. Все още си на работа, така че дотолкова има значение. Но не повече. Ако бях на твое място, щях да се опитам да позагладя нещата. Да работя упорито, да впечатля хората с ентусиазма си да издействам присъди по делата си и т.н.

Харди се изправи.

— Това придава изцяло ново значение на усилията ни да спомогнем за опазване чистотата на улиците, така да знаеш.

Драйсдейл си позволи да се усмихне.

— Може би ще излезе нещо от ръката — бейзболните топки полетяха във въздуха.

Харди спря на вратата.

— Може би.

Драйсдейл кимна, в най-добрия случай вниманието му се раздвои.

— Възможно е — каза той. — Всичко е възможно.

В четири часа Харди заряза всичко и прескочи до „Лу Гърка“.

Следобедът се бе оказал дълъг. Джон Страут, шефът на медицинската експертиза, изискан южняк джентълмен, прие извиненията на Харди с явна искреност, въпреки че отсеченият и официален поздрав на Сиксто от гишето означаваше, че по-рано през деня бе имало и неприятни емоции.

Шефът на полицията, Джон Ригби го нямаше, така че Харди си насрочи среща за следобеда на другия ден. Сержантът, който служеше за секретар на Ригби, се възползва от възможността любезно да напомни на Харди, че чак след като полицейското разследване приключи, убийствата се предават на прокуратурата.

Харди се опита да се ободри с аргумента, че поне много бързо беше преминал през периода „просто още едно непознато лице сред тълпата“. Всички в сградата явно знаеха кой е. Не беше голямо успокоение.

Написа извинителна бележка до Лок, след което я изхвърли в кошчето за боклук. Нямаше какво да заглажда пред Лок. Реши, че или ще получи добра характеристика и ще бъде повишен или няма да получи и ще напусне. Имаше доста голяма разлика между това да заглаждаш нещата и да целуваш задници.

В „Лу“ Харди седеше сам на бара и въртеше нефритеното преспапие. Бе прегърнал халба бира, когато една висока и много привлекателна жена дръпна високото столче до него. Харди никога преди не беше разговарял с нея, но знаеше коя е. Тя постави ръка на рамото му, наведе се близо до него и му каза да не се оставя копелетата да му развалят настроението.

Когато му показа всичките си зъби в една ослепителна усмивка и протегна ръката, която бе поставила на рамото му, той пусна нефрита в джоба си.

— Елизабет Пулиъс. Вие сте Дизмъс Харди.

— Виновен — Харди пое топлата, силна ръка. — Явно това е вълшебната думичка днес.

Пулиъс може и да не беше най-красивата жена в прокуратурата, помисли си Харди, но поне се имаше за такава и всъщност от време на време наистина би могла да мине. Около метър и седемдесет и пет, с дълга до раменете кестенява коса, която блестеше дори и на оскъдното осветление в „Лу“, тя имаше голям нос, сочни устни, дълбоко вдлъбнати очи и изпъкнали скули. Носеше едва забележим стилен грим, достатъчно, за да заглади ръбовете и да подчертае очите.

— „Виновен“ е вълшебната думичка всеки божи ден — отвърна тя. Даде знак на Лу зад бара и се обърна отново към Харди. — Всички са се наежили, а? Арт ми каза.

— И на мен.