Джон Лескроарт - Тринадесетият съдебен заседател

Бакмън взе чашата. Ръката му изглеждаше нестабилна.

Харди кимна.

— Ами останалите пет милиона?

Задържа чашата във въздуха за миг, после я стовари върху масата.

— Няма никакви пет милиона.

Най-накрая, помисли си Харди. Откровена лъжа. Беше време да го принуди да свали картите.

— Кларънс Стоун твърди, че сте получили петдесет хиляди акции. Сега те струват седем милиона. След като два от тях са отишли във фирмата… остават още пет.

Бакмън преглътна.

— Това беше лична премия.

— Току-що казахте, че няма пет милиона.

— Имах предвид за фирмата.

— Значи в края на краищата милионите са налице?

— Хареса ли ви обяда, господа? — попита Клаус. — Ще желаете ли някакъв десерт? Кафе? Нещо друго?

Бакмън вдигна глава и го отпрати.

— Не, благодаря.

Клаус се отдалечи, без дори да погледне към Харди.

Прекъсването даде възможност на Бакмън да се окопити. Не изпадна в паника. Просто поредното препятствие, което трябваше да преодолее.

— Да — каза той, — спечелих доста пари. Но, доколкото ми е известно, това все още не се смята за престъпление.

Харди се наведе напред и се опита да запази набраната инерция.

— Уит е заплашил да предупреди всички останали лекари, нали? И да провали сделката.

Бакмън отново се усмихна.

— Господин Харди, ако смятате да отправяте такива обвинения, трябва да имате някакви доказателства. В този щат има закони срещу клеветата и можете да обеднеете, преди да преброите до пет. Би трябвало да го знаете.

— Кого наехте?

Бакмън поклати глава. Не му беше никак забавно.

— Не съм наемал никого, господин Харди. Ако бях, нямаше да съм толкова глупав, че да оставя такава следа. Да не мислите, че бих подписал чек на наемен убиец? А сега ви моля да ме извините. — Той дръпна стола назад и стана. — В един имам среща и вече закъснявам.

Кимна му за последен път, видя Клаус и му каза да запише обяда в сметката му.

Каквото и да си мислеше, че е открил в Лос Анджелес, все още не беше в състояние да докаже и една буква от него. В самолета си набеляза възможните по-нататъшни действия — би могъл да потърси ФБР и да настои да се продължи разследването на смъртта на Симпсън Крейн. Смяташе, че ако успее да заинтригува някой федерален агент, ще успее да установи дали Бакмън е теглил по-крупна сума от банката.

Ако.

Друга възможност беше да се свърже с Тод Крейн. Може би щеше да му е интересно да научи, че Джоди Бакмън е предал на фирмата само петнайсет хиляди от акциите, които е получил.

А може би Тод знаеше? Може би беше предоволен, че е получил два милиона, вместо някакви си седемдесет и пет хиляди? Даваше си сметка, че фантазира — къде беше писано, че Бакмън би трябвало да предаде всичките петдесет хиляди акции на фирмата? От къде на къде?

Може би все пак и Рестофър би могъл… Но не, не беше реалистично да очаква такова нещо. Бяха го предупредили да стои настрана, очакваше пенсия…

Всичко беше в ръцете на съдия Вилърс в ролята на тринайсети съдебен заседател — доколко щеше да съумее да я убеди?

Собствените му теории не бяха от значение. Нямаше доказателства. Нямаше да са от полза за Дженифър. Трябваше да търси друг начин. Трябваше да бъде адвокат, да се улови за сламка, ако трябва, да се бори докрай, с всички възможни средства, дори и да не му харесваха.

Но, честно казано, оставаше една последна доказуема истина, която досега бе умишлено прикривана — Дженифър бе малтретирана от съпруга си.

Щеше да изложи всички факти, без дори да пита клиентката си — нейното упорство, декларацията под клетва, дадена на Фримън, последвалите решения на защитата.

Уви, много добре разбираше, че не би могъл да използва нищо съществено от наученото за Джоди Бакмън и медицинския център „Йерба Буена“. Това, което би могъл да спомене, вероятно нямаше нищо общо със събитията в спалнята на семейство Уит на 28 декември.

Самолетът започна да се снишава над залива. Наближаваше четири следобед, а той трябваше да застане пред Вилърс утре в девет и половина сутринта.

Последният шанс.

— Разбира се, готов съм да направя всичко.

Силуетът на доктор Лайтнър се очертаваше на фона на големия френски прозорец в кабинета му. Евкалиптовата горичка зад гърба му бе потънала в полумрак.

— Добре. Бих искал да разкажете на съдията за побоищата.

Лайтнър се изопна като струна. Замисли се.

Харди продължи почти умолително:

— Знам какво искам от вас, докторе, но това е единствената надежда на Дженифър. Вие я подкрепяхте толкова дълго, докато траеше този кошмар…