Майкъл Скот - Магьосникът

Софи премигна бавно, боейки се, че образите ще изчезнат, но те останаха да висят във въздуха пред нея, даже като че ли цветовете станаха по-наситени. Аурата на Джош беше най-ярка. Тя посегна слепешката и пръстите й докоснаха златните очертания на ръката на брат й. Мъгливият силует се отдръпна, като подухнат от ветрец.

— Виждам ги — прошепна смаяно момичето. Никога не си бе представяло, че ще може да прави подобно нещо. — Виждам очертанията им.

— Накъде са тръгнали? — попита Никола.

Софи проследи цветните струйки във въздуха. Те водеха към края на уличката.

— Натам — каза тя и тръгна напред.

Фламел я последва по петите.

Жана д’Арк хвърли един последен, продължителен поглед към съсипаната си кола и пое след тях.

— За какво си мислиш? — попита алхимикът.

— Мисля си, че когато всичко това свърши, ще върна колата в предишното й непокътнато състояние. А после никога няма да я изкарвам от гаража.

— Нещо не е наред — каза Фламел, докато криволичеха по улиците.

Софи се бе съсредоточила силно върху следването на брат си и не му обърна внимание.

— Тъкмо и аз си мислех същото — рече Жана. — Градът е прекалено тих.

— Точно така. — Никола се огледа.

Къде бяха парижаните, запътили се за работа, и туристите, решени да огледат забележителностите, преди навън да стане горещо и многолюдно? Малцината хора ги подминаваха забързано, бъбрейки оживено помежду си. Въздухът бе изпълнен с воя на сирени и навсякъде имаше полиция. А после алхимикът осъзна, че препускането на Нидхьог през града вероятно е влязло в новините и хората са били предупредени да не се показват по улиците. Зачуди се какво ли обяснение ще измислят властите за този хаос.

Софи вървеше слепешката напред, следвайки ефирните нишки, оставени от аурите на Джош, Дий и Макиавели. Постоянно се блъскаше в хората и се извиняваше, но нито за миг не откъсна очи от искриците светлина. А после забеляза, че с издигането на слънцето в небето й става все по-трудно да различава цветните светлинки. Даде си сметка, че времето й изтича.

Жана д’Арк настигна Фламел.

— Тя наистина ли може да вижда остатъчните образи на аурите им? — попита младата жена на старофренски.

— Да — отвърна Никола на същия език. — Това момиче е невероятно могъщо: дори не подозира докъде стигат силите й.

— Имаш ли някаква представа къде отиваме? — попита Жана, като се огледа. Струваше й се, че се намират някъде в района на „Пале дьо Токио“ 56 56 Музей в Париж. — Б.пр. , но при шофирането одеве бе прекалено съсредоточена върху следите, оставени на улицата от полицейската кола, и не бе обърнала голямо внимание на местоположението им.

— Никаква — отвърна Фламел, като се мръщеше. — Само се чудя защо се насочваме към задните улички. Бих предположил, че Макиавели ще иска да арестува момчето.

— Никола, те го искат за себе си, или по-скоро не те, а Древните. Какво се казва в пророчеството? „Двамата, които са един, единият, който е всички.“ Един, който да спаси света, и един, който да го унищожи. Момчето е ценно. — Без да движи глава, очите й се стрелнаха към Софи. — А също и момичето.

— Знам.

Жана докосна леко ръката на алхимика.

— Знаеш също, че в никакъв случай не бива да позволяваме и двамата да попаднат в ръцете на Дий.

Лицето на Фламел застина в неподвижна маска.

— Знам и това.

— Какво ще правиш?

— Каквото е необходимо — отговори той мрачно.

Жана извади един черен мобилен телефон.

— Ще се обадя на Франсис да му кажа, че сме добре. — Огледа се, търсейки някакъв ориентир. — Може би той ще знае къде сме.

Софи сви в една тясна уличка, където едва можеха да се разминат двама души. В сумрака тук можеше да види по-ясно нишките и искриците. Дори забеляза призрачни проблясъци на силуета на брат си. Усети как настроението й се повдига; може би щяха да успеят да го настигнат.

Тогава изведнъж аурите изчезнаха.

Тя спря, объркана и уплашена. Какво бе станало? Като погледнеше назад по уличката, можеше да види следите от аурите им във въздуха, златна и жълта — Джош и Дий, вървящи един до друг, — а зад тях сивата на Макиавели. Те стигнаха до средата на уличката и спряха, и Софи можеше да види ясно силуета на брат си, очертан в златно, почти право пред нея. Тя примижа и се съсредоточи силно, опитвайки се да докара аурата му на фокус…

Той гледаше надолу със зяпнала уста.

Софи отстъпи назад. Точно под краката й имаше голям метален капак. Мънички искрици от трите аури се процеждаха през капака, очертавайки всяка буква в различен цвят.