Майкъл Скот - Магьосникът

— Ние не можем… но Софи може.

— Как? — попита той.

Жана прокара длан хоризонтално пред себе си. Ръката й остави съвсем слаба диря от светлина във въздуха и зловонната уличка за кратко замириса на лавандула.

— Тя е негова близначка, ще може да проследи аурата му.

Никола Фламел хвана момичето за раменете, принуждавайки го да го погледне в очите.

— Софи! — рече рязко той. — Софи, погледни ме.

Тя вдигна зачервените си очи към алхимика. Беше напълно вцепенена. Скати си бе отишла, а сега и Джош бе изчезнал, отвлечен от Дий и Макиавели. Всичко се разпадаше.

— Софи — каза Никола много тихо, вперил бледите си очи в нейните. — Сега трябва да бъдеш силна.

— Какъв е смисълът? — попита тя. — Тях ги няма вече.

— Напротив — каза той убедено.

— Но Скати… — Момичето захълца.

— … е една от най-опасните жени на света — довърши той. — Оцеляла е над две хиляди години и е водила битки със същества, безкрайно по-опасни от Дагон.

Софи не беше сигурна дали той се опитва да убеди нея или себе си.

— Видях как онова нещо я завлече в реката, а после чакахме поне десет минути. Тя не се появи отново. Трябва да се е удавила. — Гласът й секна и тя усети в очите си щипане от напиращите сълзи. Гърлото й сякаш гореше.

— Виждал съм я да оцелява и в по-тежки ситуации, много по-тежки. — Никола опита да се усмихне слабо. — Дагон го очаква изненада! Скати е като котка: мрази да се мокри. Сена тече много бързо; сигурно ги е отнесла надолу. Тя ще се свърже с нас.

— Но как? Тя няма да има никаква представа къде сме. — Момичето страшно мразеше начина, по който възрастните лъжеха. Бяха толкова прозрачни.

— Софи — каза сериозно Фламел. — Ако Скатах е жива, ще ни намери. Повярвай ми.

И в този миг Софи осъзна, че не вярва на алхимика.

Жана я прегърна през раменете и я стисна нежно.

— Никола е прав. Скати е… — Тя се усмихна и цялото й лице грейна. — Тя е необикновена. Веднъж леля й я изостави в едно подземно Сенкоцарство: трябваха й векове, за да намери пътя навън. Но тя успя.

Софи кимна бавно. Знаеше, че това, което казват, е вярно — Вещицата от Ендор знаеше за Скатах повече от Алхимика и Жана, — но също така можеше да види, че са силно притеснени.

— А сега, Софи — продължи Никола, — трябва да намериш брат си.

— Как?

— Чувам сирени — каза припряно Жана, като се озърна назад по уличката. — Много сирени.

Фламел не й обърна внимание. Взираше се дълбоко в яркосините очи на Софи.

— Можеш да го намериш — настоя той. — Ти си негова близначка; това е връзка, която е по-силна и от кръвта. Винаги си усещала кога той е в опасност, нали?

Момичето кимна утвърдително.

— Никола… — обади се Жана, — времето ни изтича.

— Винаги си усещала болката му, знаела си кога е нещастен или разстроен?

Софи пак кимна.

— Ти си свързана с него и можеш да го намериш. — Алхимикът завъртя момичето така, че да гледа надолу по улицата. — Джош е стоял там — каза той и посочи. — Дий и Макиавели са стояли някъде тук.

Момичето беше объркано и започваше да се дразни.

— Но сега ги няма. Отвели са го.

— Не мисля, че са го принудили със сила. Смятам, че е тръгнал с тях по своя собствена воля — каза Фламел много меко.

Тези думи се стовариха върху Софи като удар. Джош не би я изоставил, нали?

— Но защо?

Алхимикът сви леко рамене.

— Кой знае? Дий винаги е бил много убедителен, а Макиавели е майстор на манипулациите. Но ние можем да ги открием, сигурен съм. Твоите сетива бяха пробудени, Софи. Погледни пак, представи си, че Джош стои пред теб, виж го…

Софи си пое дълбоко дъх и затвори очи, после пак ги отвори. Не виждаше нищо необичайно; стоеше на една мръсна, засипана с боклуци уличка, стените бяха покрити със завъртени графити, а димът от горящата кола се кълбеше около нея.

— Неговата аура е златна — продължи Фламел. — Тази на Дий е жълта… а на Николо — сива или мръснобяла…

Софи поклати глава.

— Не виждам нищо… — започна тя.

— Тогава нека ти помогна. — Никола сложи ръка на рамото й и изведнъж гадният мирис от горящата кола се смени със свежия, остър аромат на мента. Аурата моментално пламна около тялото й, пращейки и мятайки искри като фойерверк. Сега чисто сребърният й цвят се смесваше с изумруденозеленото на аурата на Фламел.

А после тя видя нещо.

Точно пред себе си можеше да различи съвсем смътно силуета на Джош. Беше призрачен и безплътен, състоеше се само от златисти нишки и искрящи прашинки, а когато се раздвижи, остави подире си диря от ефирни цветни струйки. Сега, когато вече знаеше какво да търси, тя успя да различи във въздуха и следите от силуетите на Дий и Макиавели.