Лора Роуланд - Кейсей

Стига да успееше да обуздае Светкавица и да не му позволеше да убие него и Глициния, както и всеки друг, който се намираше наоколо.

Госпожа Янагисава бе застанала на верандата. Отпуснала ръце върху парапета и изложила лице на вятъра, обгръщаше с поглед небето над своя дом. Очакваше с трескаво нетърпение вестта, че кървавото жертвоприношение е пренаредило космическите сили.

Знаеше точно как щеше да я получи. Вятърът щеше да запее ликуваща песен. Трагедията от смъртта на Масахиро щеше да обгърне Рейко като плътен черен покров, а госпожа Янагисава щеше да бъде въздигната от блаженство. Съпругът й щеше да я обожава. Кикуко щеше да бъде освободена от проклятието на слабоумието. Сивите небеса щяха да се отворят, слънцето да изгрее, дърветата да се разлистят и въздухът да се изпълни с ухание като през пролетта — такова щеше да е утрото в новия живот на госпожа Янагисава.

Но тъй като миговете отминаваха, а студеният и мрачен следобед не се променяше, очакването й бе смутено от лошо предчувствие. Тя си спомни за гостоприемството, което Рейко й бе оказала. Помисли си за пухкавия сладък Масахиро. Представи си как водата се сключва над него и започва да изпълва дробовете му, представи си ужаса, който го обзема, и стомахът й се сви в спазъм. В съзнанието й нахлуха картини от собственото й майчинство. Спомни си как държеше невръстната Кикуко, как се възхищаваше на ръчичките и краченцата; долови пронизителния глас на дъщеря си, усети мириса на меката й нежна кожа, прочете обожанието в очите й. Ако Кикуко умреше, госпожа Янагисава щеше да се спомине от непоносима скръб.

Можеше ли да причини такава скръб на една жена, която бе тъй мила с нея?

Планът й път към радостта ли беше, или бе зло, с което щеше да се прероди в безкраен кръговрат от беди?

Тя прозря огромната бездна между онова, което искаше да постигне, и онова, което бе сторила. Внезапно осъзна, че нямаше никаква логическа причина действията й да предизвикат чудеса. Кръвта й закипя от стълкновението между вярата и нерешителността й. Ветровете вътре и вън от нея задухаха още по-силно; госпожа Янагисава се олюля, загуби равновесие и се вкопчи в парапета. Видението й за бъдещето придоби неясни очертания; небето потъмня, взе да се спуска здрач. Вместо неземна песен тя чу мъжки гласове. Видя от другата страна на градината група хора, които вървяха по закрития коридор, свързващ отделните постройки. Най-отпред беше съпругът й, следван от свитата си. Сърцето на госпожа Янагисава трепна. Може пък стореното да даваше резултат. Може съпругът й да идваше при нея.

Дворцовият управител обърна глава към верандата. Застинала на ръба на блаженството, госпожа Янагисава чакаше. Погледът му регистрира присъствието й и… се отмести.

Госпожа Янагисава изпита непоносимо разочарование. Смазващото безразличие на съпруга й прекърши духа й. Ветровете внезапно секнаха. Обгърна я вакуум, сетивата й се промениха, предизвиквайки кошмарен ефект.

Тя се видя дребна и незначителна, изолирана в своя нищожен свят, далече от другия — големия и важния, който управляваше съпругът й. Докато го наблюдаваше как влиза в една от постройките и изчезва от погледа й, осъзна, че се бе опитала да манипулира събитията подобно на дете, редящо играчките си. Можеше ли с някакви свои действия да подчини на желанията си своя съпруг или съдбата?

Копнежите й рухнаха, смазани от реалността в ужасяващата неподвижност на ясната мисъл. Ами ако желанията й я бяха подвели докрай? До какво щеше да доведе замисълът й?

Щеше да причини смъртта на невинно дете и да превърне дъщеря си в съучастник в убийство.

Дори и да повярваше, че смъртта на Масахиро е нещастен случай, Рейко никога нямаше да прости на Кикуко или на госпожа Янагисава.

Животът на госпожа Янагисава щеше да продължи по същия начин, както и досега, но без приятелство, което да й носи упование. Щеше да е по-самотна от всякога.

Ужас връхлетя госпожа Янагисава подобно на ято черни хищни птици. От дълбините на духа й се надигна мъчително стенание. Съмненията й относно разумността на стореното се засилиха, както и копнежите й. Трябваше ли да поеме риска да сътвори нещо толкова кошмарно в името на това да постигне мечтата си? Или трябваше да спре развитието на събитията, които бе привела в ход?

Беше ли вече твърде късно да промени решението си?

Атмосферата в склада беше наситена с предчувствие за гибел. Откакто Светкавица го бе взел за заложник, Сано бе чул храмовите камбани да отброяват един час, после още един. Сега бе коленичил недалеч от Глициния, която се бе свила, притисната от бремето на страха, с вперени в пода очи. Светкавица крачеше из плевника, надничаше от прозорците през няколко минути и мърмореше нещо ядно. Осмината гангстери бяха приклекнали на известно разстояние един от друг с каменни лица. Всеки път, когато Сано се опитваше да говори, Светкавица му нареждаше да пази тишина. Но Сано продължаваше да смята, че единствената надежда да оцелеят както той самият, така и Глициния — се криеше в евентуално споразумение със Светкавица.