Лора Роуланд - Суиши

Озовал се извън двореца, Сано хукна в здрача покрай оградения със стени проход. Не обръщаше внимание на стражите при пропускателните пунктове, които му викаха да спре за проверка. Останал без дъх и потънал в пот, най-накрая пристигна в собственото си имение. Стражите му отвориха портата, той влезе и се спря насред двора. Приведе се задъхан и внезапно съзнанието за онова, което бе сторил току-що, тутакси потуши гнева му.

Беше си тръгнал без позволението на шогуна и това само влошаваше и бездруго тежкото положение, в което се намираше Рейко. Върховният му господар можеше да го отстрани от разследването на похищението — в случай че свещеник Рюко вече не го бе убедил да го прати в изгнание или да го екзекутира. А тогава кой щеше да спаси съпругата му? Сано си помисли за Хирата. Шансът той и Маруме и Фукида да открият жените, изглеждаше нищожен, а Сано мислено се наруга за проявеното безразсъдство. Смрачаващото се небе и хладният въздух на настъпващата вечер бяха в унисон със страховете му, че Рейко бе погубена завинаги и че собственият му свят рухваше.

Изпита потребност да стори нещо — каквото и да е, — за да не се поддаде на отчаянието, и тогава се сети, че има да разпитва куп затворници — членове на сектата „Черният лотос“. По пътя към казармите, където щеше да събере отряд детективи, се бореше със съмнението, че виновниците за похищението нямаха нищо общо с „Черния лотос“ и че той само си губеше времето. Освен това в душата му се загнезди и друг страх за Рейко.

Съпругата му не бе склонна да седи безропотно и да търпи онова, което й поднасяше съдбата. Сано беше сигурен, че тя щеше да се опита да отвърне на удара с удар и да избяга от похитителите си. Щеше ли да успее? Или безстрашието й щеше да стане причина за собствената й смърт?

Рейко вдигна високо ръце и ги протегна към дебелите греди на тавана на техния затвор. Бе завързала полите си около бедрата, а с обутите си в къси чорапи нозе бе стъпила върху раменете на госпожа Янагисава. Приятелката й бе стиснала здраво глезените й и се олюляваше под тежестта й. В един момент тя се наклони застрашително и Рейко размаха ръце, за да запази равновесие.

— Внимавай, Рейко сан — заповяда й господарката Кейшо. — А пък ти, глупачке, гледай да не я изпуснеш!

Мидори ги наблюдаваше със зяпнала уста и с отворени от страх очи. Госпожа Янагисава с усилие успя да се закрепи на едно място. Рейко се протегна и се хвана за един мертек. Дупката в тавана й позволи да сключи ръце около гредата. Беше грапава и износена от дъжд и пек, а на няколко места имаше дори пукнатини. Рейко я дръпна силно, но гредата не помръдна.

— Дърпай по-здраво — нареди й Кейшо, а госпожа Янагисава отново се олюля под тежестта на Рейко.

Рейко си помисли, че щеше да е по-добре, ако Кейшо си мълчеше, и увисна, вкопчвайки се в гредата. Върху брадичката й кацна комар, но тя не обърна внимание на ужилването. Изведнъж гредата се сцепи с рязък пукот. Поради преместването на тежестта Рейко бе отхвърлена назад. Под нея госпожа Янагисава се свлече подобно на планина, която се срива от земетресение, и пусна глезените на Рейко. Всичко се случи толкова бързо, че Рейко нямаше време да изпита страх, нито да предотврати падането си и рухна на пода по гръб.

Ударът в земята разтърси костите й и изкара дъха й. Мидори изпищя. Кейшо взе да се кара на госпожа Янагисава, която бе паднала близо до Рейко и сега се бе надвесила тревожно над нея.

— Рейко сан, съжалявам, че не можах да ви удържа там горе — каза тя. — Добре ли сте?

Замаяна и задъхана, със сърце, което блъскаше в гърдите й от закъснял страх, Рейко седна на пода. Усещаше болка, където се беше ударила, но по всяка вероятност нямаше нищо счупено.

— Добре съм — отвърна тя. И все пак може би бе сторила грешка, връщайки госпожа Янагисава към живот. Дали нарочно не я бе оставила да падне? Можеше ли да й се довери и да очаква от нея да й помогне, а не да й причини зло? Как й се щеше похитителите да бяха единствената й грижа! В ръцете й обаче бе счупената дъска — дебела, тежка и дълга колкото крака й.

— Сдобихме се с оръжието, от което се нуждаехме — каза тя и победоносно вдигна парчето дърво.

Мидори се усмихна. Кейшо изръкопляска.

— Сега ще изчакаме мъжете да отворят вратата и да влязат отново — Рейко се обърна към госпожа Янагисава, но тя сякаш избягваше да срещне погледа й, с което засили подозренията към себе си. — Вие ще отвлечете вниманието им, както се уговорихме. После… — Рейко замахна с дъската срещу въображаемия противник. Надяваше се, че планът й ще проработи и че госпожа Янагисава ще държи под контрол убийствените си пориви в името на оцеляването им. — Щом мъжете паднат в безсъзнание, ще избягаме.