Лора Роуланд - Суиши

Гордата и сериозна осанка на Рюко не успя да скрие задоволството му.

— Ще направя всичко, което е в скромните ми възможности, ваше превъзходителство.

Той погледна крадешком Янагисава, чието лице бе смъртнобледо от едва сдържан убийствен гняв.

— Тогава ми кажи как мога да спася майка си — рече шогунът, готов да предостави на Рюко доверието, което бе изгубил в лицето на Сано, Янагисава и Хошина.

— С ваше позволение ще отгатна отговора с помощта на оракулските кости — отвърна свещеникът.

Той повика трима монаси и шепнешком им нареди нещо. Те донесоха един мангал, пълен с горещи въглени, и маса от черно лакирано дърво с няколко кандила, свещи, чашка със саке, плодове, купичка сварен ориз, пръчки от черешово дърво и пет почистени и лакирани от вътрешната страна черупки от костенурка. Монасите запалиха кандилата и свещите. Единият от тях постави в ръцете на Рюко една черупка, а останалите нагорещиха пръчките в жаравата.

— О, божества на съдбата, умолявам ви най-покорно да ни кажете къде е уважаемата господарка Кейшо? — изрече Рюко.

Един от монасите му подаде пръчица с тлеещ огненочервен край. Свещеникът притисна върха в дупката, издълбана от вътрешната страна на черупката. Шогунът чакаше с едва сдържано нетърпение, а Сано — със същото неодобрение, което бе изписано върху лицата на Янагисава и Хошина. Макар че различни гадатели бяха изпълнявали подобни ритуали с черупка на костенурка или животински кости още от древни времена, а оракули бяха разкривали свещени в истини и бяха направлявали действията на императори и пълководци, подобно врачуване се използваше и от шарлатани, за да залъгват наивниците.

— Какво трябва да стори негово превъзходителство, за да върне майка си невредима у дома? — продължи напевно Рюко.

Помощниците му разпалиха пръчицата, която се разгоря в черупката. Вонята на горена кост се смеси със сладникавия мирис на тамян. От топлината черупката се разцепи с остър пукот. Свещеникът продължи по същия начин, докато всички пръчици изгоряха почти до основи. Помещението се изпълни с лют дим и всичките пет черупки се набраздиха с многобройни пукнатини.

— Какво казва… ъ-ъ… оракулът? — попита нетърпеливо шогунът.

Рюко подреди черупките на масата. Докато оглеждаше пукнатините, чрез които божествата съобщаваха отговорите на въпросите, изражението му стана сериозно.

— Божествата отказват да съобщят къде се намира господарката Кейшо — отвърна той.

„Нищо чудно“, помисли си Сано; лицето на шогуна помръкна от разочарование, а Хошина и Янагисава реагираха с гримаса на отвращение. Рюко бе твърде умен, за да назове местонахождението на Кейшо и да се изложи на риска да бъде опроверган от събитията.

— Казват, че вие трябва да заслужите това познание — каза той на шогуна.

— Как? Какво трябва да сторя? — Токугава Цунайоши се наклони към Рюко, сбрал молитвено ръце в тревожна надежда.

— Управлението ви е в дисхармония с космоса — отвърна Рюко. — Заобиколен сте от зли влияния, които заплашват бъдещето на клана ви. Трябва да прочистите двора си от тези зли въздействия. Щом възстановите духовното равновесие в двореца, пътят за връщането на господарката Кейшо ще бъде открит.

— А-а, този съвет ми вдъхва спокойствие — миг по-късно облекчението на шогуна премина в объркване. — Но как да разбера… ъ-ъ… кой около мен е въплъщение на злото?

Сано предусети какъв щеше да бъде отговорът на Рюко, и бе обзет от гняв.

— Ще разбера с гадаене имената на злодеите, които трябва да прогоните от двора — отвърна Рюко.

Той хвърли тържествуващ поглед към дворцовия управител и полицейския началник. Сано видя ужаса и паниката, които ги обзеха, след като си дадоха сметка, че Рюко се бе сдобил със солидно влияние над шогуна и можеше твърде лесно да ги лиши от власт с помощта на измислени оракули. Възмущението, което го обзе, надхвърляше страха му да не изгуби поста си. Изпита неистова омраза към свещеника, която обхвана и спътниците му. Рюко, Янагисава и Хошина до един търсеха начин да се възползват от похищението, за да се издигнат по стълбицата на властта. Всички те се вълнуваха единствено от своята политическа кариера, а шогунът се тревожеше за майка си, без да се интересуваше от останалите. Никой от тях не се вълнуваше за съдбата на Рейко или на Мидори, нито съжаляваше за стоте души, посечени при нападението.

Гневът на Сано заплашваше да прехвърли бариерата на самообладанието му. Трябваше да си тръгне, преди да убиеше някого. Той се изправи и другите мъже се втренчиха в него изумени, че си позволяваше да стане, преди шогунът да го бе освободил. Сано се поклони на всички. После за първи път в живота си излезе от помещението без позволението на своя господар. Гневът, бушуващ в гърдите му, заглуши гласа на шогуна, който извика възмутено след него.