Лора Роуланд - Цуамоно

— Започвай — рече Сано, изненадан, че Окицу доброволно проявява готовност да даде информация, изпреварвайки въпросите му.

Окицу преглътна отново, пое си дълбоко въздух и загриза ноктите си. Кожата около тях вече беше зачервена и разранена.

— Доста късно онази нощ отидох… до мястото за облекчение. Като се връщах… го видях.

— Кого? — Сано усети как Ибе и Отани застанаха нащрек зад гърба му. — Главният старейшина Макино ли?

— Не! — задъха се Окицу. — Племенникът на владетеля Мацудайра.

Сано долови неодобрение и безпокойство у пазачите. Обзе го радостна възбуда, тъй като това бе първото доказателство, че някой бе видял Дакуемон след посещението му при Макино.

— Къде го видя?

— Беше в… кабинета. Вратата бе леко открехната. Надникнах вътре и… той беше там.

Сано изпитателно се взря в момичето.

— Как разпозна Дакуемон?

Тя се сви под погледа му. След продължително мълчание отвърна:

— Аз… бях го виждала преди — на празненства — гласът й се извиси в края на изречението, сякаш не бе сигурна, че това е верният отговор, и очакваше потвърждение.

— Какво правеше? — попита Сано.

— Той… стоеше до бюрото. Държеше… нещо… някакъв прът? — тя пак като че ли задаваше въпрос. — Гледаше към нещо долу на пода.

— Какво беше то?

— Аз… не знам. Не можах да видя.

Сано си представи как Дакуемон стои с оръжието в ръце над тялото на пребития до смърт главен старейшина Макино, а Окицу наднича през вратата, ставайки свидетел на извършеното престъпление.

— Веднага престани с въпросите за Дакуемон — нареди Отани.

Сано разбираше, че владетелят Мацудайра не желаеше племенникът му да бъде обвинен в убийството дори и мъртъв, за да не подрони репутацията на клана му пред шогуна.

— Какво друго видя? — обърна се Сано към наложницата.

— Нищо — тонът й намекваше, че трябва да приеме думите й и да я остави на мира.

Заплашителните погледи на пазачите му подсказаха, че търпението им е на изчерпване. Ала въпреки това той продължи:

— Окицу сан, защо не каза всичко това на главния ми васал, когато те е разпитвал?

— Защото бях твърде уплашена — отвърна тя и отново загриза ноктите си.

— А защо реши да ми го кажеш сега?

Окицу го погледна крадешком.

— Защото, след като е мъртъв, племенникът на владетеля Мацудайра вече не може да ми стори нищо.

— Откъде знаеш, че е мъртъв?

— Чух хората да говорят — измърмори момичето.

„Възможно е да е видяла Дакуемон и да се е страхувала от последствията, ако го изобличи“, помисли си Сано. Но бе възможно също така да се е бояла да признае, че е била в личните помещения на Макино онази нощ, и да не е заварила никакъв убиец на местопрестъплението, а самата тя да е извършила убийството. Каква ли бе истинската причина за алибито, което бе представила пред Хирата?

— Какво стана, след като видя Дакуемон?

— Върнах се при Кохейджи. Той беше в стаята си.

— Какво направи след това?

— Не помня.

Окицу сведе глава. Сано приклекна, за да я погледне в очите. Бяха така разширени от ужас, че около зениците й се открояваха бели кръгове. Сегашният й разказ разкриваше, че двамата с Кохейджи са били разделени достатъчно дълго и всеки от тях е имал възможност да убие Макино, в случай че не го е сторил Дакуемон.

— Има още нещо, което си пропуснала да споменеш на главния ми васал — продължи Сано. — Вчера той се е отбил при Ракуами, бившия ти господар. Според него ти до такава степен си ненавиждала главния старейшина Макино, че си опитала да се самоубиеш, за да не станеш негова наложница. Вярно ли е?

Окицу се опита да преглътне, но така й призля, че едва сдържайки се да не повърне, потръпна и притисна ръце към корема си.

— Не.

— Значи Ракуами лъже.

— Не!

— Или е излъгал, или си мразела Макино. Кое от двете? — настоя Сано.

— Не го мразех. Само в началото… — запъна се Окицу. — Но след като поживях с него известно време и той беше толкова мил с мен, започнах да изпитвам благодарност към него и вече не го мразех, обичах го много…

Беше разкрила на Сано всичко, което искаше да знае за чувствата й към Макино.

— Каза, че познаваш Дакуемон от празненства. Къде са били тези празненства? В клуба на Ракуами ли?

— Не помня — Окицу изстена и отново притисна корема си.

— Да не ти е бил клиент, когото си забавлявала при Ракуами?

— Не помня.

Предпочитаният от нея отговор бе твърде неубедителен за Сано, още повече че той забеляза как шията й над кимоното пламна — дори Окицу, която вероятно бе обслужвала доста мъже в заведението на Ракуами, не бе забравила Дакуемон.