Лора Роуланд - Дим Мак

— Таруя бе мой съдружник.

— Значи панаирът е бил ваша обща собственост? — попита Рейко.

— Да. Преди осемнайсет години започнахме с един павилион. И го превърнахме ето в какво — и той обхвана с горд жест своето обширно, огласяно от глъчка притежание.

— А сега вече целият е твой — каза Рейко замислена и в същото време заинтригувана. — И как стана така?

— Таруя се забърка в неприятности. Спял с дъщеря си. Някой го издал на полицията. Понижиха го в хинин и му забраниха да се занимава с търговия, тъй че аз останах едноличен собственик.

Рейко хвърли поглед към търговците, събиращи пари от клиентите, които се тълпяха пред павилионите. Наказанието на Таруя се бе оказало печелившо за някогашния му ортак.

— Ти изкупи ли дела на Таруя?

— Не. Бяхме се споразумели още преди да пратят Таруя в селището на хинин. Аз трябваше да му пращам пари всеки месец и да ръководя нещата тук, докато му изтече присъдата. После, като се върнеше, двамата щяхме пак да си бъдем съдружници.

Мицутани облиза устни — езикът му изглеждаше сивкав и люспест. Изглеждаше притеснен, макар че според Рейко не бе от хората, които изпитваха вина, че са се възползвали от неприятностите на своя съдружник.

— Колко великодушно от твоя страна — отбеляза Рейко. — Само че той няма да се върне. Знаеш ли, че и е бил убит?

— Да, чух. Каква ужасна история. Даже до мен достигна слух, че дъщеря му Югао ги била намушкала всичките — и него, и майката, и сестрата.

Съжалението в гласа на Мицутани прозвуча фалшиво. Очите му не изразяваха никакво вълнение, а единствено желание да разбере целта на посещението на Рейко.

— Има известни съмнения по този въпрос. Смяташ ли, че тя го е извършила?

Мицутани сви рамене:

— Че откъде да знам? Не съм виждал никого от тях, откакто се преместиха в селището. Но не се учудих, когато разбрах, че Югао е арестувана. Това момиче си беше бая странно.

— В какъв смисъл? — попита Рейко.

— Не знам — Мицутани видимо почваше да се дразни от разговора. — Нещо в нея не беше наред. Но всъщност аз не съм й обръщал кой знае какво внимание. Сигурно й е писнало Таруя да се намъква в тялото й.

— Но вероятно тя не е била единственият човек, и който е желаел смъртта му — отбеляза Рейко. — Тези месечни плащания тежаха ли ти?

— Разбира се, че не — Мицутани говореше така, все едно се бе засегнал от предположението. — Той ми беше приятел. Радвах се, че мога да му помогна.

Някъде от долната част на пасажа се разнесоха викове — беше избухнала свада. Неколцина мъже взеха да си разменят удари под окуражителните възгласи на зрителите. Мицутани пое към тях, следван от своите двама ронин.

— Хей, без сбивания тук! — изкрещя той. — Веднага престанете!

Хората му се хвърлиха към биещите се и ги разтърваха, докато собственикът се суетеше наоколо и наблюдаваше действията им.

— Искате ли да ви го доведа отново? — обърна се към Рейко лейтенант Асукай.

В този момент погледът й бе привлечен от ярко цветно петно на улицата, която минаваше покрай панаира. През струпаното множество видя жената, която Мицутани беше бил. Приведена над едно корито за коне, тя си плискаше лицето.

— Не — отвърна Рейко. — Имам по-добра идея.

Тя изведе антуража си от панаира. Щом се приближиха, жената ги усети и се обърна с лице към тях.

Устата й бе подута от ударите на Мицутани, а по устните й бе избила кръв. Рейко извади кърпичка от пояса си.

— Ето — каза тя.

Жената изглеждаше обзета от подозрение, че една непозната проявява към нея загриженост, но пое кърпичката и си избърса лицето.

— Как се казваш? — попита я Рейко.

— Лили — отвърна танцьорката. Бе по-възрастна, отколкото първоначално бе предположила Рейко — някъде над трийсетте. Трудностите бяха огрубили гласа й, както и красивите й черти. — Кои сте вие?

Когато Рейко се представи, в очите на жената се мярна страх.

— Взех му само няколко медни монети. На него не му трябваха, а аз имах нужда от тях… той ми плаща толкова малко — тя отстъпи назад, вперила напрегнат поглед в стражите на Рейко. — Видях ви да говорите с него. Каза ли ви да ме арестувате?

В гласа й затрептяха сълзи и тя събра молитвено ръце.

— Моля ви, недейте! Имам малко момченце. И бездруго стана толкова зле, че загубих работата си, но отида ли в затвора, съвсем няма да има кой да се грижи за него!

— Не се тревожи, няма да те арестуваме — успокои я Рейко. — Искам само да поговорим.

Стана й жал за жената, а към Мицутани изпита неприязън. Това разследване непрестанно й напомняше, че много хора живееха на ръба на оцеляването, изцяло зависими от благоволението на по-заможните от тях.