Лора Роуланд - Дим Мак

Сано бе принуден да се съгласи, че Накай имаше основателна причина да недоволства. Стотици воини бяха загинали в бой, а хора, които никога не бяха окървавявали собствения си меч, бяха обрали плодовете на саможертвата им. Сано си помисли и за други, освен Еджима и Мориваки… а и за самия себе си… които съответстваха на това описание.

— Обърнахте ли се за помощ към съдебния надзорник Оно и пълномощника по междуградските пътища Сасамура?

Накай изсумтя ядно.

— Без полза.

— Кога стана това?

— Не помня точно. Малко преди да умрат.

Сано смяташе, освен това, че Накай най-вероятно си даваше сметка, кой бе човекът, който имаше най-голяма изгода от усилията му и който разполагаше с властта да раздава възнаграждения.

— Отправихте ли молба за повишение към владетеля Мацудайра?

Накай поклати глава, кипейки от негодувание.

— Щях да го сторя, стига да можех. Помолих за аудиенция при него. Бях рискувал живота си, за да го издигна на власт, а той дори не прояви елементарната вежливост да ми отговори!

Сано и Хирата си размениха погледи. Бяха отбелязали, че неприязънта на капитан Накай включва както владетеля Мацудайра, така и всяка една от жертвите, с които се бе срещал именно в критичния период. Имаше достатъчно причини да атакува новото управление, назначено от владетеля Мацудайра.

— Какво сторихте, когато Оно, Сасамура, Мориваки и Еджима ви отказаха? — попита Сано.

Накай направи гримаса.

— Ометох се с подвита опашка, какво друго?

— Без да дирите отмъщение ли? — попита Хирата.

В погледа на Накай се мярна подозрение.

— За какво говорите?

Борците на тепиха внезапно се хвърлиха един срещу друг. Сблъсъкът разтресе месата им. Публиката избухна във възторжени викове. Противниците си размениха удари, дърпаха се и се бутаха, полагайки усилие да изхвърлят съперника си от ринга.

— Вие сте един от най-добрите бойци в страната — заяви Хирата. — Владеете ли дим мак?

— Не, а и такъв човек няма. Това е само легенда. Какво…? — недоумението, изписано на лицето на Накай, отстъпи място на съпроводено с изненада прозрение. — Смятате, че тези хора са убити чрез смъртоносното докосване. И ме питате дали това не е мое дело.

— А ваше ли е? — попита направо Сано.

Накай прихна с язвителен смях, който обаче не бе в състояние да прикрие уплахата му.

— Не съм ги пипвал дори с пръст.

— Не е и нужно да е с повече — заяви Хирата, потупвайки с пръст по слепоочието си. — Отнася се за четирима мъже, които не само са ви отказали исканото, а и са уязвили гордостта ви.

Накай се втренчи в него вбесен.

— Аз съм воин, а не убиец. Единствените хора, които някога съм убивал, са враговете на бойното поле — в очите му проблесна гневно разбиране. — А-а, сега вече схващам какво става. Нужен ви е виновник за тези жертви. И сте си помислили: „Защо пък да не е онзи жалък неудачник Накай? Нали толкова му беше зор да се жертва за владетеля Мацудайра. Хайде да го превърнем в жертвения агнец и да се отървем от него“ — гласът му се изпълни със сурова враждебност. — Няма да търпя това повече! — той изпъна рамене и рязко издърпа меча от ножницата си.

Сано, Хирата и детективите инстинктивно отскочиха назад и извадиха собствените си оръжия. Зрителите около тях закрещяха и се отдръпнаха — никой не искаше да се замесва в свада. Но Накай обърна меча към себе си, стиснал дръжката с двете си ръце и с е опряно в корема острие.

— По-скоро ще извърша сепуку, отколкото да ви оставя да позорите името ми.

Очите му блестяха с неподправена решимост. Сано отдъхна с облекчение, че няма да му се наложи да се бие с Накай. Убийството на основния заподозрян нямаше да подпомогне разследването, а и не можеше да не изпита жал към този човек.

— Свалете меча си, капитан Накай! — нареди му той.

Накай погледна свирепо, но предпочете да прибера острието в ножницата, вместо да откаже подчинение на пряката заповед на вишестоящ. Сано не можеше да каже дали се зарадва, или изпита съжаление, че бе предотвратил самоубийството му. Може би и самият Накай не беше наясно. На тепиха борците се откопчиха един от друг и после отново се устремиха в атака. Залитнаха заедно и единият от тях загуби равновесие. Другият го сграбчи за препаската и го дръпна. Противникът му се олюля, политна напред, прекоси тепиха, спъна се в балите по ръба и се строполи в публиката, която бурно заръкопляска и избухна във възторжени викове и дюдюкане. Зрителите по балконите взеха да хвърлят монети и скъпи роби към победителя, който се изпъчи и тържествуващ вдигна юмруци.