Лора Роуланд - Дим Мак

Въпреки целия си досегашен опит и наскоро придобитата власт Сано трудно би могъл да се справи с тази задача сам. А и обсегът на разследването се разпростираше далеч отвъд пистата за надбягвания и присъствалите на местопрестъплението зрители, обхващайки личните врагове не само на Еджима, но и на владетеля Мацудайра. Това можеше да означава стотици потенциални свидетели… и заподозрени. Помощта, която можеха да му окажат Маруме и Фукида, нямаше да бъде достатъчна, трябваше му човек, на когото имаше пълно доверие.

— Прати да повика Хирата сан — нареди той на Маруме. — Да дойде тук незабавно!

Хирата седеше зад писалището в кабинета в бившето имение на Сано, което сега бе негова собственост. В помещението се бяха наредили десет от наброяващия сто души детективски отряд, чиято дейност преди бе надзиравал като главен васал на Сано, а понастоящем командваше лично.

— Добър вечер, сосакан сама — поздравиха детективите в хор, коленичиха и се поклониха на Хирата.

— Какво имате да докладвате? — попита той.

Детективите описаха напредъка си по различните случаи, които им бе възложил — кражба на оръжия от арсенала на крепостта Едо, издирване на група размирници, заподозрени в заговор срещу владетеля Мацудайра. Политическият климат бе отприщил вълна от престъпления, които бяха затрупали почитаемия следовател на събития, ситуации и хора. Докато слушаше, Хирата се опитваше да не обръща внимание на болката, причинена от дълбоката рана на лявото му бедро, която не бе зараснала напълно. Полагаше усилия да не дава израз на страданието си, но не можеше да скрие значителната загуба на тегло и излинелите мускули вследствие на тежкото раняване, което едва не му бе коствало живота. Не можеше да отрече, че бе заплатил всички почести, с които бе удостоен за доблестта и вярната си служба, с ужасна цена.

Шест месеца по-рано той бе осуетил нападение над Сано и бе спасил живота му. Вражеският меч, целящ да промуши неговия господар, бе разсякъл крака му тъй дълбоко, че смъртта му в онзи момент изглеждаше неминуема. Докато кръвта му бликаше тъй силно, че в крайна сметка бе изпаднал в несвяст, той си бе помислил, че е изпълнил върховния акт на вярност за един самурай — саможертвата в името на господаря.

Три дни по-късно Хирата бе дошъл в съзнание и бе научил, че владетелят Мацудайра е победил Янагисава, че Сано е новият дворцов управител, а той самият е станал герой. Шогунът бе обявил, че ако Хирата оживее, ще го назначи на доскоро заемания от Сано пост. Хирата бе въодушевен от оказаната чест и удивен, че той — някогашен полицейски патрул — се е издигнал до такъв висок ранг. Но през следващите два месеца болката бе тъй непоносима, че лекарите му даваха огромни дози опиум, който го държеше в сънлива замаяност. Треската изпиваше силите му и влошаваше състоянието му. Доскоро здрав и жизнен, той остана в плен на немощта някъде докъм Нова година, когато най-накрая злият дух на болестта го напусна и той започна да се възстановява. Всички казваха, че изцелението му е чудо, но той не бе толкова сигурен.

Щом детективите приключиха с докладите си, Хирата се разпореди:

— Установете дали част от липсващите оръжия не са се появили на пазара. Поставете под тайно наблюдение чайната, в която размирниците имат приятели.

Детективите се поклониха и си тръгнаха. Хирата стисна зъби, едва понасяйки болката. Днес с радост би разменил своя нов пост за безупречното си здраве, което преди време бе приемал за даденост. Изпитваше срам, защото не правеше почти нищо, освен да изслушва рапорти и да издава заповеди. Сано бе вършил много повече. Хирата знаеше, че онова, което им бе наредил, детективите най-вероятно щяха да сторят и сами, макар и всеки път да си даваха вид, че се нуждаят от наставленията му. Верни приятели, те нито веднъж не бяха показали, че са наясно до каква степен той зависеше от тях; действаха така, все едно Хирата беше началникът. Провеждаха разследванията, които преди време бяха негово дело… защото той вече не беше в състояние.

Хирата рядко излизаше от имението, тъй като вървенето или ездата бяха мъчителни. Кратките тренировки по бойни изкуства го изтощаваха. Дори продължителното седене изчерпваше силите му. На двайсет и осем години той бе немощен като старец.

В стаята влезе съпругата му Мидори. Млада, приятно закръглена и красива, тя се усмихна, но с онова тревожно изражение, което не слизаше от лицето й от раняването му: