Лора Роуланд - Дим Мак

— Такео иска тати. Можеш ли да дойдеш и да я видиш?

— Разбира се.

Той се изправи с мъка. Облегна се на жена си и двамата поеха нататък по коридора. Мидори бе единственият човек, пред когото той си позволяваше да показва слабостта си. Тя го обичаше твърде много, за да може случилото се да повлияе на чувствата й. А той изпитваше към нея неимоверна любов и признателност заради верността и нежните грижи, с които го обграждаше. Единственото, заради което наистина се радваше, бе, че това раняване ги бе сближило още повече. Не съжаляваше, че се бе пожертвал, за да спаси Сано — би го сторил отново в случай на нужда. Но колкото и да бе благодарен за почитта и признанието, понякога се питаше дали нямаше да е по-добре, ако не бе оцелял. Смъртта пак щеше да му донесе славата, но щеше да му спести страданието.

В детската стая дъщеря му Такео седеше на пода облечена в червено кимоно. Заобиколена от играчки, бе оставена на грижите на гледачката. На единайсет месеца детето имаше кръгли искрящи черни очи и пухкави черни косици. Щом видя баща си, Такео размаха ръчички и загука радостно. Лицето на Хирата се разведри.

— Ела при тати — подкани я той и коленичи да я прегърне.

Такео се хвърли в обятията му, отпускайки се върху болното му бедро. Хирата извика от болка и я отблъсна от себе си. Слисана и обидена, тя заплака. Той с усилие се добра до коридора отвън и се отпусна на пода, дишайки тежко. Чуваше как Мидори и бавачката успокояват Такео. Щом детето притихна, Мидори излезе при съпруга си.

— Добре ли си? — попита тя тревожно.

— Не! Не съм добре! Какъв е този мъж, който дори я не може да прегърне собственото си дете? — възкликна той с отчаянието и самосъжалението, които обикновено се мъчеше да прикрива и да потиска: — Щом Такео може да ми причини такава болка, какво ще стане, ако ми се наложи да се бия с престъпник, много по-едър и силен от мен? Ще бъда посечен като стрък трева!

Мидори коленичи до него.

— Моля те, не се разстройвай. Още ти е рано да мислиш за сражения.

Гласът й бе изтънял от страх, защото веднъж почти бе загубила Хирата и не искаше отново да го види изложен на опасност. Хвана ръката му.

— Сигурно си уморен. Ела да си легнеш и да подремнеш. Ще ти донеса сънотворно.

— Не! — отсече Хирата, макар че копнееше за опиума, който му носеше благословеното облекчение на болката. Въздържаше се да използва дрогата, защото тя притъпяваше ума му — единствената част от него, която не бе увредена.

— Минало е твърде малко време от раняването — успокои го Мидори. — С всеки изминал ден укрепваш…

— Но не достатъчно — възрази той горчиво.

— Скоро ще бъдеш в състояние да се биеш както преди — настоя Мидори.

— Дали? — Хирата бе обзет от отчаяние.

Мидори сведе глава — не можеше да му обещае, че ще се възстанови напълно. По думите на лекарите трябваше да е доволен, че изобщо е оживял. Но отбеляза разумно:

— И бездруго не ти се налага да влизаш в сражения.

Хирата въздъхна. След като не можеше да се бие, как би могъл да се нарече самурай?

— Детективите могат да вършат каквото е необходимо — каза Мидори, — докато…

— Докато изникне нещо важно, с което няма да успеят да се справят сами, а аз няма как да им давам нареждания от къщи — отбеляза Хирата. — Тогава какво?

Чу, че някой вика:

— Сосакан сама!

Вдигна глава и изпъна рамене, когато видя, че по коридора към него върви детектив Арай — неговият главен васал.

— Получи се вест от дворцовия управител — съобщи Арай. — Изисква съдействието ви по неотложен случай. Държи незабавно да се явите при него на пистата за конни надбягвания в крепостта Едо.

Дългът, честта и приятелството отведоха Хирата на хиподрума. Не беше далеч от имението, но докато пристигне заедно с двама детективи и докато слязат от конете, след като преминаха през портата, раненият крак го заболя дори по-силно от обикновено. Той се огледа и видя Сано на противоположната страна на ограждението да говори с група служители. Хирата пое дълбоко въздух. Заради немощта, която го измъчваше, разстоянието между него и Сано му се стори десет пъти по-голямо. Събра сили и подкани детективите Арай и Иноуе:

— Да тръгваме.

Отрязъкът, който трябваше да изминат пеша, беше дълъг и скоро след като поеха, детектив Арай каза тихо и уж непринудено:

— Можехме да отидем дотам на конете си.

Хората му винаги се опитваха да го облекчат.

— Не! — отсече Хирата.

Това бе един от редките случаи, когато се появяваше сред обществото. Повечето му колеги изобщо не го бяха виждали след раняването и той трябваше да им покаже, че се е възстановил напълно. Всякаква проява на слабост щеше значително да подрони авторитета му. Докато пристъпваше с мъка към Сано, служителите край пистата го посрещаха с поклон и той им кимаше в знак на благодарност. Опасяваше се, че всички виждат какви неимоверни усилия полагаше да не куца. Сано, Маруме и Фукида бързо се отправиха към Хирата и детективите му, за да ги посрещнат.