Патриша Корнуел - Аутопсия

Аз съм човешко същество. Като майка ти, като сестра ти. Ти не искаш да го направиш. Аз съм човек като теб.

Има неща, които мога да ти разкажа. За случаите. За това какво знае полицията. Ти би искал да разбереш това, което знам аз.

Недей. Аз съм човешко същество. Човешко същество! Мога да разговарям с теб! Трябва да ме оставиш да разговарям с теб!

Части от изречения. Изречени наум. Безполезни. Моят затвор бе мълчанието. Моля те, не се докосвай до мен. О, Господи! Не се докосвай до мен!

Трябваше да го накарам да си махне ръката, да разговаря с мен.

Опитах се чрез внушение да отпусна тялото си. Някакъв ефект имаше. Аз се поотпуснах и той го усети.

Отпусна ръка върху устата ми и аз бавно преглътнах.

Носеше тъмносин анцуг. По яката имаше тъмни петна пот, под мишниците му се виждаха два широки тъмни полумесеца.

Ръката, която притискаше ножа към гърлото ми, бе покрита с полупрозрачна хирургическа ръкавица. Усещах миризмата на гума. Усещах неговата миризма.

Видях анцуга в лабораторията на Бети, усетих сладникавата, противна миризма, която ме лъхна, когато Марино развърза пластмасовата торба.

„Това ли е миризмата, така както той си я спомня?“ Тези думи се завъртяха в главата ми, като повторение на стар филм. Пръстът на Марино, насочен към мен, намигането и думите му: „Право в целта.“

Анцугът, разстлан на масата в лабораторията, анцугът, голям размер, от който бяха изрязани парчетата, където е имало засъхнала кръв…

Той дишаше тежко.

— Моля те — прошепнах аз, без да помръдвам.

— Млък!

— Мога да ти кажа…

— Млък! — Ръката жестоко затегна хватката си. Челюстта ми щеше да се пръсне като яйчена черупка.

Очите му диво се заозъртаха, заразглеждаха всичко в спалнята ми. Спряха се на драперията, на висящите шнурове. Виждах как ги оглежда. Знаех какво си мисли. Знаех какво ще направи с тях. След това погледът му светкавично отскочи и се закова на шнура, който излизаше от нощната ми лампа. Той бързо измъкна нещо бяло от джоба си, натъпка го в устата ми и отмести ножа.

Вратът ми бе толкова вдървен, че сякаш гореше. Лицето ми бе схванато. Опитах се да избутам сухото парче плат напред в устата си, като го побутвах с език, без той да забележи. В гърлото ми се стичаше слюнка.

Къщата бе обгърната от пълна тишина. В ушите ми отекваха ударите на сърцето ми. Люси. Моля те, Боже!

Другите жени му се бяха подчинили. В съзнанието ми изплуваха подпухналите им лица, мъртвите им лица…

Опитах се да си припомня всичко, което знаех за него, да подредя това, което знаех. Ножът бе на сантиметри от мен, светлината от лампата играеше по острието му. Хвърли се на лампата и я разбий на пода.

Краката и ръцете ми бяха под завивките. Не можех да ритам, да хващам, да помръдвам. Ако лампата се разбиеше на пода, стаята щеше да потъне в мрак.

Аз нямаше да мога да виждам. А ножът бе у него.

Можех да се опитам да го убедя. Ако можех да говоря, щях да се опитам да поговоря с него.

Подпухналите им лица, шнуровете, впити в гърлата им.

Тридесет сантиметра, не повече. Най-голямото разстояние, с което някога се бях сблъсквала.

Той не знаеше за пистолета.

Беше нервен, движенията му бяха конвулсивни, изглеждаше объркан. Вратът му бе зачервен, от него се лееше пот, дишането му бе затруднено, забързано.

Той не поглеждаше към възглавницата. Разглеждаше наоколо, очите му не се спираха на възглавницата.

— Ако помръднеш… — Той леко притисна острия като игла връх на ножа към гърлото ми.

Широко отворените ми очи го следяха.

— Това ще ти достави удоволствие, курво. — Гласът му бе нисък, леден и сякаш идваше от преизподнята. — Запазих най-доброто за накрая. Нали искаш да знаеш как го правя. Сега ще ти покажа съвсем бавно.

Гласът. Беше ми познат.

Дясната ми ръка. Къде беше пистолетът? Дали беше по-наляво или по-надясно? Дали беше точно в центъра под възглавницата ми? Не можех да си спомня. Не можех да мисля! Той трябваше да се пресегне за шнура. Не можеше да пререже шнура на лампата. Само тя светеше. Ключът за горната лампа бе чак до вратата. Той гледаше натам, гледаше към празния, тъмен правоъгълник.

Леко помръднах ръката си нагоре с няколко сантиметра.

Очите му мигновено се заковаха в мен, след това отново на драпериите.

Дясната ми ръка беше върху гърдите ми, почти до дясното ми рамо под чаршафа.

Усетих как ръбът на дюшека се повдигна, когато той стана от леглото. Пот като дъжд се лееше от него.

Погледна към ключа на лампата до отворената врата, след това към другия край на стаята, където бяха драпериите. Изглежда, се колебаеше.