Патриша Корнуел - Аутопсия

Точно в 9,23 един мъжки глас отговори:

— Деветстотин и единадесет.

След малка пауза един приятен, културен женски глас каза учудено:

— О, извинете.

Последва притеснен смях.

— Исках да набера „Справки“. Извинете. — Още веднъж се засмя. — Изглежда, по погрешка съм набрала девет вместо четири.

— Няма проблем. Винаги се радваме, когато няма проблем. — И гласът добави жизнерадостно: — Приятна вечер ви желая.

Тишина. Прищракване и лентата продължи да се върти.

На разпечатката адресът на убитата чернокожа фигурираше просто на името на Сесил Тайлър.

Изведнъж всичко ми стана ясно.

— Боже мой! Господи, Боже мой! — промълвих и за момент ми призля.

Бренда Степ се бе обадила в полицията след катастрофата с колата си. Лори Питърсън се бе обадила в полицията, по думите на мъжа й, когато чула подозрителен шум, който после се бе оказал мяучене на котка в кофата за боклук. Аби Търнбул се бе обадила в полицията, когато бе забелязала, че я следи мъж в черен кугар. Сесил Тайлър бе набрала полицията по погрешка.

Набрала 911 вместо 411.

Просто набрала грешен номер!

Четири от петте жени. Всички обаждания бяха от домовете им. Адресите веднага се появяваха на екрана на компютъра, използван за обажданията на 911. Ако адресите бяха на имената на жените, телефонистът можеше да предположи, че живеят сами.

Изтичах в кухнята, без да знам защо. Телефон имаше и в кабинета ми.

Обзета от паника, набрах номера на детективския отдел.

Марино не бе там.

— Трябва ми домашният му номер.

— Съжалявам, госпожо, но не можем да даваме домашните номера.

— По дяволите! Обажда се главният съдебен лекар, доктор Скарпета! Дайте ми домашния му номер веднага!

Последва стреснато мълчание. А след него — многословно извинение. После ми даде номера.

Отново набрах.

— Слава Богу! — въздъхнах с облекчение, когато чух гласа на Марино.

— Сериозно? — каза той, след като изслуша задъханото ми обяснение. — Разбира се, че ще се заема.

— А не смяташ ли, че трябва да отидеш в стаята на телефонистите и да видиш дали копелето е там? — вече почти крещях.

— Е, добре, какво казва тоя тип? Позна ли гласа му?

— Разбира се, че не съм познала гласа.

— Ами какво точно казва на тази Тайлър?

— Ще ти го пусна да го чуеш. — Изтичах обратно в кабинета си и вдигнах слушалката на другия телефон. Върнах лентата назад и усилих звука.

— Позна ли го? — попитах отново, след като вдигнах слушалката.

Марино не отговори.

— Чуваш ли ме? — попитах аз високо.

— Ей, по-спокойно, докторке. Денят ми беше много труден. Остави всичко на моя милост. Обещавам да проверя.

И затвори.

Останах загледана в слушалката. Седях, без да помръдвам, докато вместо сигнала „свободно“ един механичен глас не започна да се оплаква: „Ако желаете да се обадите, моля затворете телефона и наберете отново…“

Пробвах външната врата, проверих дали алармената система е включена и се качих на горния етаж. Спалнята ми се намираше в края на коридора, с изглед към дърветата в задния двор. Светулки проблясваха в катранения мрак. Нервно дръпнах щорите.

Берта си беше втълпила, че в стаите трябва да струи слънчева светлина, независимо от това дали в тях има човек. „Убива микробите, доктор Кей“, твърдеше тя.

„Но така избеляват килимите и тапицерията“, отвръщах аз.

С нея не можеше да се излезе наглава. Ненавиждах да се качвам в спалнята след мръкване и да заварвам щорите вдигнати. Спусках ги, преди да светна лампата, за да съм сигурна, че никой не ме е видял отвън. Но тази вечер забравих. Не си направих труда да съблека анцуга. Можеше прекрасно да ми послужи за пижама.

Стъпих на една табуретка, която стоеше във вградения гардероб, измъкнах кутията за обувки и свалих капака. Пистолета пъхнах под възглавницата.

Стомахът ми се свиваше с притеснение, че ще звънне телефонът, ще ме извикат някъде в тъмната нощ и ще трябва да заявя на Марино: „Казах ли ти, копеле такова! Казах ли ти!“

Какво ли правеше сега това говедо? Загасих лампата и дръпнах завивката до ушите си. Сигурно пиеше бира и гледаше телевизия.

Седнах в леглото и отново запалих лампата. Телефонът върху нощното шкафче мълчеше подигравателно. Нямаше на кого друг да се обадя. Ако се обадех на Уесли, той пък щеше да звънне на Марино. Ако се обадех в отдел „Разследвания“, човекът, който щеше да поеме обаждането ми — при положение че го приемеше на сериозно, — щеше да се обади на Марино.

Марино. Той ръководеше това проклето разследване. Всички пътища водеха към Рим.