Патриша Корнуел - Аутопсия

Не аз му направих аутопсията. Един от моите заместници от Северна Вирджиния бе оставил доклада върху бюрото ми. Не си спомнях да съм му се обаждала, но явно съм го сторила.

Не бях погледнала вестниците. Не можех да го понеса. За мен бе достатъчно заглавието в снощния вестник. Бях го зърнала за секунда, преди да го натъпча припряно в кофата, след като го извадих от пощенската кутия.

Прекрасно. Питах се какво ли си мислеха читателите: кой е бил в спалнята ми в два часа през нощта, убиецът или Марино?

Прекрасно.

Психопатът, застрелян по този начин, бе назначен за свръзка от градската администрация преди около година. Хората, които изпълняваха длъжността „свръзка“, в Ричмънд са цивилни, не са истински полицаи. Той бе работил в смяната от шест до полунощ. Името му бе Рой Маккоркъл. Понякога бе обслужвал телефон 911. Понякога бе работил като диспечер и ето защо Марино бе разпознал гласа му от лентата с обажданията на 911, която му бях пуснала по телефона. Марино не ми каза, че е познал гласа. Но го бе познал.

Маккоркъл не отишъл на работа в петък вечерта. Не бе ходил на работа от четвъртък, когато излезе статията на Аби на първа страница. Колегите му не му бяха обръщали кой знае колко внимание, спомняха си само, че начинът, по който отговарял на обажданията, и вицовете, които разказвал, ги забавлявали. Бяха си правили майтап с него заради честите му посещения в тоалетната, понякога по десет-дванадесет на смяна. Ходел да си мие ръцете, лицето, врата. Веднъж един диспечер нахълтал и го заварил направо да се къпе.

В тоалетната до стаята на телефонистите се използваше сапун „Борауош“.

Бил „симпатично момче“. Никой от колегите му всъщност не го познаваше добре. Всички смятаха, че след работа се вижда с някакво момиче, някаква „русокоса хубавица“ на име Кристи. Никаква Кристи не съществуваше. Единствените жени, с които се виждаше след работа, бяха жените, които убиваше. Никой от колегите му не можеше да повярва, че той е удушвачът.

След като обсъдихме въпроса, стигнахме до извода, че Маккоркъл може да е убил трите жени в района на Бостън преди три години. Тогава той карал камион. Една от спирките му била в Бостън, където карал пилета в консервена фабрика. Но нямаше как да сме сигурни. Може би никога нямаше да научим колко жени бе убил в различни краища на САЩ. Можеха да са десетки. Вероятно всичко бе започнало с надничане в прозорците на жени, след това бе преминал към изнасилване. Нямаше досие в полицията. Единственото, което намерихме, бе акт за превишена скорост.

Беше само на двадесет и седем години.

Според данните на полицията бе сменил няколко вида работа: бе работил като шофьор на камион, като диспечер в една фирма за цимент в Кливланд, като чиновник от пощенските служби и като разносвач на цветя във Филаделфия.

Марино не го бе намерил в петък вечерта, но и не го бе търсил усърдно. От единадесет и половина бе застанал, скрит зад храстите в моя заден двор. Той бе облечен в тъмносин анцуг, какъвто носеха в полицията, за да не се вижда в тъмнината. Когато светна голямата лампа в спалнята ми и го видях изправен на вратата, облечен в тъмносин анцуг, за момент се обърках кой е убиецът и кой полицаят.

— Разбираш ли — каза той, — бях мислил за връзката „Аби Търнбул“, за възможността убиецът да е бил набелязал нея, а да е убил сестра й по погрешка. Това не ми даваше мира. Зададох си въпроса: има ли друга жена в града, с която да смята, че има лични отношения за разчистване?

Той ме изгледа замислено.

Когато Аби усетила, че я следят от редакцията до дома й късно една вечер, тя се обадила на 911 и обаждането й поел Маккоркъл. По този начин той разбрал адреса й. Може би вече бил решил да я убие, а може би това му е хрумнало, когато е чул гласа й и е разбрал с кого разговаря. Това нямаше да узнаем никога.

Знаехме само, че и петте жени се бяха обадили на 911. Пати Луис по-малко от две седмици преди да бъде убита. Бе се обадила в 8,23 един четвъртък вечерта, точно след пороен дъжд, за да съобщи, че на повече от миля от дома й някакъв светофар не работи. Бе изпълнила гражданския си дълг. Бе искала да предотврати нещастие. Бе искала никой да не пострада.

Сесил Тайлър бе набрала девет вместо четири по погрешка. Просто бе сбъркала номера.

Аз никога не се бях обаждала на 911.

А нямаше и нужда.

Номерът и адресът ми бяха в указателя, защото съдебните заседатели трябваше да знаят къде да ме намерят и след работно време. Освен това бях разговаряла с няколко диспечери през последните седмици, когато се бях опитвала да се свържа с Марино. Един от тях можеше да е Маккоркъл. Никога нямаше да разбера това. Но не смятах, че искам да го знам.