Патриша Корнуел - Жестоко и необичайно

Марино взе кафеника и отново напълни чашите ни.

— Някой сигурно е направил нещо, за да осигури мълчанието на Уодел — каза той.

— Може би. — Уесли посегна към сметаната. — Пък и може би Уодел изобщо не си е отворил устата. Според мен той от самото начало се е страхувал, че случайната му находка още повече ще влоши положението му. Куфарчето е могло да бъде използвано като улика. Но срещу кого? Кого е щяло да унищожи? Норинг или Уодел? Изпитвал ли е Уодел достатъчно доверие към системата, за да се опита да очерни главния прокурор? Щял ли е години по-късно да се довери достатъчно на системата, че да очерни губернатора, единствения човек, който е имал власт да спаси живота му?

— Значи Уодел е запазил мълчание, знаейки, че майка му ще съхранява онова, което е скрил във фермата, докато той реши на кого да го предаде — рекох аз.

— Норинг е разполагал с цели десет години, за да намери куфарчето си, дявол да го вземе — каза Марино. — Защо е чакал толкова дълго, преди да започне да го търси?

— Предполагам, че от самото начало Норинг е уредил Уодел да бъде следен — обади се Уесли. — И наблюдението над него е било особено стриктно през последните няколко месеца. Колкото повече е приближавал денят на екзекуцията, толкова по-малко Уодел е имал да губи и толкова по-вероятно е било да проговори. Съвсем възможно е някой да е подслушал телефонния му разговор с Дженифър Дейтън през ноември. Норинг е научил за този разговор и се е паникьосал.

— Би трябвало — каза Марино. — Лично претърсих вещите на Уодел, когато работех върху случая. Този тип не притежаваше почти нищо и ако все пак е оставил нещо във фермата, ние не го открихме.

— И Норинг е знаел това — добавих аз.

— Да, по дяволите — рече Марино. — Затова му се е видяло странно, че някакви вещи от фермата ще бъдат предадени на приятелката на Уодел. Норинг отново е започнал да сънува кошмарни сънища за това проклето дипломатическо куфарче и което е било още по-лошо — не е било възможно просто да накара някой да се вмъкне в къщата на Дженифър Дейтън, докато Уодел е бил жив. Ако й се случело нещо лошо, не се е знаело как ще реагира Уодел. Най-опасно било да не издрънка всичко на Грюман.

— Бентън, да знаеш случайно защо Норинг е носил със себе си този епинефрин? — попитах аз. — Към какво е бил алергичен?

— Вероятно към ракообразните. Явно е имал доста такива спринцовки из къщи.

Докато те продължаваха да разговарят, аз надникнах във фурничката, за да видя дали се е опекла патицата, и отворих бутилка „Кендал-Джаксън“. Съдебното дело срещу Норинг би продължило много дълго време, ако изобщо бе възможно да се докаже нещо, и аз си помислих, че донякъде разбирам как се е чувствал Уодел.

Наближаваше единайсет вечерта, когато се обадих в дома на Николас Грюман.

— За мен няма живот във Върджиния — казах. — Докато Норинг е губернатор, той ще се погрижи да е така. Те отнеха живота ми, дявол да ги вземе, но няма да позволя да отнемат и душата ми. Въобще няма да проговоря.

— Тогава със сигурност ще ви изправят пред съда.

— Като се има предвид какво представляват тези копелета, сигурна съм, че това няма да ми се размине.

— Хайде, хайде, доктор Скарпета. Забравихте ли за копелето, което ви защитава? Не знам вие къде сте прекарали края на седмицата, но аз бях в Лондон.

Усетих как и последната капка кръв се изцеди от лицето ми.

— Е, няма никаква гаранция, че ще успеем да се справим с Патерсън — заяви този човек, когото досега бях смятала, че мразя, — но аз ще преобърна света, за да намеря Чарли Хейл и да го изправя на свидетелската скамейка.

На 20 януари беше ветровито като през март, но много по-студено, и слънцето ме заслепяваше, докато карах на изток по Броуд Стрийт към сградата на съда.

— Сега ще ти кажа още нещо, което вече знаеш — рече Николас Грюман. — Ония от пресата ще разпенят водата като гладни лефери в язовир. Ако се приближиш прекалено много, може да пострадаш. Ще вървим рамо до рамо, ще гледаме в земята, не вдигай очи за нищо на света, независимо кой е застанал до теб и какво приказва.

— Няма да намерим място за паркиране — казах, когато се приближихме. — Така си и знаех.

— Карай по-бавно. Тази добра жена ей там май се опитва да направи нещо. Чудесно! Ще потегли, стига да успее да вземе завоя.

Зад нас изпищя клаксон.

Погледнах часовника си, а после вдигнах очи към Грюман, сякаш бях лекоатлетка, очакваща последните инструкции от треньора си. Той носеше дълго палто от кашмир в морскосиньо и черни кожени ръкавици, бастунът със сребърната дръжка бе подпрян на седалката, а на коленете му лежеше черна кожена папка със следи от многобройните битки.