Мери Кларк - Преди да кажа сбогом

Адам забързано се отправи към вратата.

— По дяволите, може въобще да не се прибираш у дома!

Съпругът и се обърна.

— Нел, надявам се, че не го казваш сериозно.

Вторачиха се един в друг мълчаливо. После той излезе.

Новата приятелка на Сам Краус, Дина Крейн, не беше никак доволна, когато той й се обади в петък сутрин, за да отмени срещата им за вечерта.

— Можем да се видим в бара на Хари, когато свършиш.

— Слушай, става дума за бизнес и не знам колко ще продължим. Имаме доста неща да обсъждаме. Ще ти звънна в събота.

Затвори, без да й даде възможност да каже нищо повече. Седеше, мрачно вторачен в кабинета си на Трето авеню и Четиридесета улица, чиито стени бяха покрити с художествените изображения на небостъргачи, построени от собствената му компания.

Беше едва десет часът, а вече беше ядосан заради обаждането от прокуратурата, в което настояваха за среща с него.

Краус се надигна и отиде до прозореца. Остана мрачно вторачен в улицата шестнайсет етажа по-надолу. Загледа как една кола бързо си проправя път през натовареното движение. После се усмихна криво, тъй като колата се оказа заклещена зад един камион, спрял внезапно и блокирал две платна.

Усмивката му обаче бързо изчезна, когато осъзна, че в известно отношение приличаше на тази кола. Беше преодолял много препятствия, за да стигне до даден етап в живота си, а сега на пътя му се явяваше огромна преграда и заплашваше да го блокира напълно. За първи път от пубертета насам се почувства уязвим.

Сам беше на петдесет години, среден на ръст, с едър кокал, обветрена кожа, оредяваща коса и независим характер. Никога не мислеше за външния си вид. Това, което го правеше привлекателен за жените, бе излъчването на непоклатима увереност в себе си, съчетана с циничен интелект. Някои го уважаваха. Много повече се страхуваха от него. Малко го харесваха. Към всички Сам изпитваше само леко презрение.

Телефонът звънна, последван от интеркома на секретарката му.

— Господин Ланг — съобщи тя.

Сам се намръщи. Компанията на Ланг беше третият фактор в работата по кула „Вандермиър“. Чувствата му към Питър Ланг варираха от завист заради факта, че е продукт на наследено богатство, до неохотно възхищение към гения му да купува евтини имоти, които се оказваха златни мини.

Краус отиде до бюрото си и вдигна слушалката.

— Да, Питър? Мислех, че си на игрището за голф.

Питър наистина се обаждаше от имението на баща си в Саутхямптън.

— Всъщност точно там съм. Просто исках да се уверя, че срещата ни не е отменена.

— Не е. — Сам затвори, без да каже довиждане.

Колоната на Нел, наречена „Градът“, излизаше три пъти седмично в „Ню Йорк джърнъл“ и съдържаше кратки коментари за всякакви събития — от изкуство до политика. Беше започнала да я води преди две години, когато Мак се пенсионира, а тя отхвърли молбата на Боб Горман да ръководи кабинета му.

Майк Стюарт, издател на „Джърнъл“ и дългогодишен приятел на Нел и Мак, тогава й предложи рубриката.

— С всички писма, които си написала на страницата за мнения, всъщност си работила за нас безплатно, Нел — бе казал той. — Ти си невероятно добра писателка. И много проницателна. Защо да не ти плащат за това?

Колоната е още едно нещо, от което ще трябва да се откажа, когато се кандидатирам за Конгреса, мислеше Нел, докато влизаше в кабинета.

След като Адам бе излязъл сутринта, тя бе действала със засилена от гнева енергия. За по-малко от половин час бе разтребила масата, почистила кухнята и оправила леглото. После си спомни, че Адам се бе съблякъл в стаята за гости предишната нощ. Бързата проверка показа, че синьото сако и куфарчето бяха на леглото.

Който е толкова зает да затръшва врати, забравя някои неща, помисли си Нел. Е, ако му потрябват, нека сам се върне да си ги вземе или да прати някой. Взе сакото и го закачи в гардероба, а куфарчето занесе в малката трета спалня, която бяха превърнали в кабинет.

Но един час по-късно, вече седнала зад бюрото, изкъпана и облечена в „униформата“ си, както наричаше джинсите, огромната фланелка и маратонките, усети, че й е невъзможно да пренебрегне факта, че и тя самата не бе направила абсолютно нищо, за да улесни положението. А и това дето каза на Адам да не се прибира у дома вечерта!

Ами ако реши да ме послуша! Не! Може и да имаме сериозен проблем в момента, но той няма нищо общо с чувствата ни. Сигурно сега е в офиса. Ще му се обадя. Протегна се към телефона, после бързо отдръпна ръката и.