Мери Кларк: Преди да кажа сбогом

Очевидно доволен от себе си и от идеята си, Макдермот се усмихна широко.

— Нел, ще бъде страхотно!

С леко съжаление Нел си припомни как преди две години, когато Боб Горман се кандидатира за мястото на дядо й, бе изпитала лудо нетърпение да види себе си там. Мак беше прав. Тя беше политическо животно. Ако не влезеше в играта сега, можеше да стане прекалено късно.

— Какъв е проблемът на Адам, Нел? Преди не ти правеше такива номера.

— Знам.

— Не вървят ли нещата между вас двамата?

— Всичко е наред. — Успя дори да се усмихне, за да покаже колко абсурден е въпросът.

Откога всъщност продължаваше това, зачуди се тя. В кой момент Адам бе станал разсеян и започна да се отдалечава от нея? Отначало отхвърляше с лекота загрижените й въпроси. После Нел долови гневни нотки в гласа му. Наскоро му беше казала прямо, че ако се е появил сериозен проблем във връзката им, тя има право да знае. „Да не си наясно е най-ужасното“ — беше споделила тогава.

— Къде е Адам?

— Във Филаделфия.

— Откога?

— От вчера. Ще участва в семинар за архитекти и дизайнери. Връща се утре.

— Искам го на вечерята на тридесети. Да седи до теб и да аплодира решението ти. Ясно ли е?

— Чак да аплодира.

— Когато се оженихте, той се радваше, че ще бъде съпруг на бъдещ политик. Какво го накара да промени мнението си?

Ти, помисли си Нел. Адам започна да ревнува.

Когато се ожениха, бе наистина ентусиазиран от идеята й да продължи да работи като помощник на Мак. Но позицията му се промени, когато дядо й реши да се пенсионира.

— Нел, животът ни няма да се върти около великия Корнелиъс Макдермот — беше казал съпругът й. — Писна ми да си вечно на негово разположение. Мислиш ли, че нещата ще се оправят, ако се кандидатираш за мястото му? Е, имам новини за теб. Той няма да ти даде дъх да си поемеш!

Децата, които очакваха, не се появяваха. Те станаха също част от спора.

— Не познаваш нищо друго, освен политиката — беше се оплакал Адам. — Остави я, Нел. „Джърнъл“ искат да пишеш за тях. Може пък да ти хареса да си свободна.

Молбите му й помогнаха за решението. Сега, обмисляйки аргументите на дядо си, гарнирани със заповеднически тон и изкушения, Нел откровено призна пред себе си, че политическите коментари не й бяха достатъчни. Искаше да участва в събитията.

Най-после каза:

— Мак, ще сложа картите на масата. Адам е мой съпруг и аз го обичам. Ти обаче никога не си го харесвал.

— Не е вярно.

— Ще го кажа иначе. Откакто създаде своя собствена фирма, си му ядосан. В случай че се кандидатирам, нещата ще тръгнат постарому. Ние с теб ще прекарваме много повече време заедно. Ако държиш това да стане, трябва да ми обещаеш, че ще се отнасяш към Адам така, както би искал да се отнасят към теб в подобна ситуация.

— Да обещая, че ще го притисна към гърдите си?

Час по-късно Нел напусна кабинета на Корнелиъс Макдермот. Решението да се кандидатира за мястото, освободено от Боб Горман, беше взето.

За трети път вече Джед Каплан минаваше покрай офиса на архитектурна фирма „Адам Коулиф и съдружници“ на Двадесет и седма улица и Седмо авеню. Витрината на партера приковаваше вниманието му с модела на модерна четиридесететажна сграда с офиси и магазини, увенчана с позлатен купол. Семплият постмодернизъм с изчистена фасада от бял варовик зашеметяващо контрастираше с топлината на тухлената кула, от която сякаш струеше светлина, докато куполът бавно се въртеше.

Джед пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се наведе напред, долепил лице за стъклото. Във вида му нямаше нищо необичайно или впечатляващо. Среден ръст, слаб, с къса руса коса.

Видът му обаче подвеждаше, защото под избелялата риза тялото му беше стегнато, мускулесто и здраво. Внимателният поглед щеше да открие, че кожата му е доста позагрубяла от слънцето и вятъра. А един истински контакт с очи би притеснил повечето хора.

Беше на тридесет и осем. По-голямата част от живота си бе прекарал като самотен скитник. След пет години в Австралия се бе завърнал у дома за едно от редките си посещения на овдовялата си майка, при което научи, че тя беше продала малкия парцел в Манхатън, който принадлежеше на семейството от четири поколения. Сградата бе подслонявала цъфтящ на времето, но сега едва кретащ, бизнес с кожи и апартаменти под наем.

Джед реагира остро на продажбата и се скара жестоко с майка си.

— Какво очакваше да направя? — бе запитала тя. — Сградата се рушеше, застраховката поскъпваше, данъците се качваха, наемателите се изнесоха. Бизнесът с кожи пропадна. Ако още не си чул, вече не е модерно да носиш кожи.