Дейвид Балдачи: Да спасиш свидетел

Преди да влезе в залата, Торнхил бодро си пое дъх. Още отсега виждаше каква сцена го чака: Уорд и неговата компания седят зад тясната маса, председателят подръпва тирантите си, върти насам-натам тлъстото си лице и рови из записките, да не би да пропусне нещо. Щом влезеше Торнхил, Уорд щеше да му кимне с усмивка и да подхвърли някакво невинно приветствие, целящо да го обезоръжи, сякаш това изобщо можеше да се случи. Но какво да прави, горкият, трябва да си изкарва хляба. Старо псе нови номера не учи. И тази глупава поговорка беше от репертоара на Уорд. Жива скръб.

Торнхил отвори вратата и уверено тръгна по централната пътека. Някъде на половината път изведнъж осъзна, че днес са дошли много повече хора, отколкото обикновено. Тясната зала беше буквално претъпкана. Когато се огледа, видя множество непознати лица. Наближавайки масата за свидетели, той отново се изненада. Там вече седяха хора с гръб към него.

Той вдигна очи към комисията. Уорд го гледаше втренчено. Нямаше нито усмивка, нито приветствие.

— Мистър Торнхил, седнете на първия ред, ако обичате. Имаме да изслушаме един човек преди вас.

Торнхил се смая.

— Моля?

— Просто седнете, мистър Торнхил — повтори Уорд.

Торнхил погледна часовника си.

— За съжаление днес времето ми е ограничено, господин председател. Никой не ми е казал, че ще говори и друг свидетел. — Той се озърна към свидетелската маса. Не познаваше нито един от хората зад нея. — Дали да не пренасрочим заседанието?

Уорд погледна някъде зад гърба му. Торнхил се обърна. Униформеният полицай от охраната тържествено затвори вратата и опря гръб на нея, сякаш готов да отблъсне всеки опит за напускане.

Торнхил отново погледна Уорд.

— Да не би да съм пропуснал нещо?

— И така да е, след минута всичко ще стане кристално ясно — отговори зловещо Уорд. После погледна един от своите помощници и кимна.

Помощникът изчезна през една малка вратичка зад комисията. След няколко секунди се върна. И тогава Торнхил изпита най-големия потрес в своя живот, защото от вратата излезе Дани Бюканън и се отправи към свидетелската маса. Той дори не погледна към Торнхил, който сега стоеше като вкаменен насред пътеката, а куфарчето висеше неподвижно край бедрото му. Другите напуснаха свидетелската маса и заеха места между публиката.

Бюканън застана пред масата, вдигна ръка, даде клетва и след това седна.

Уорд погледна Торнхил, който все още не помръдваше.

— Мистър Торнхил, ако обичате, седнете, за да започнем.

Торнхил не можеше да откъсне очи от Бюканън. С неуверени стъпки той се насочи към единственото свободно място на първия ред. Едрият мъж на крайната седалка му направи път. Докато сядаше, Торнхил се озърна към него и срещна погледа на Лий Адамс.

— Радвам се да те видя отново — рече с усмивка Лий, после се облегна назад и насочи вниманието си към комисията.

— Мистър Бюканън — започна Уорд, — можете ли да ни кажете защо сте тук днес?

— За да дам показания относно един потресаващ заговор в Централното разузнавателно управление — отговори Бюканън със спокоен, уверен глас. През годините бе свидетелствал пред повече комисии, отколкото всички участници в аферата „Уотъргейт“, взети заедно. Намираше се на позната територия, разпита водеше най-добрият му приятел. Дошъл бе и неговият час. Най-сетне.

— В такъв случай предлагам да започнете от самото начало, сър.

Бюканън бавно отпусна ръце пред себе си, приведе се и заговори в микрофона:

— Преди около петнайсет месеца към мен се обърна високопоставен служител от ЦРУ. Той бе напълно запознат с моята работа. Освен това му беше известно, че познавам отблизо мнозина изтъкнати политици. Желаеше да му помогна в осъществяването на един много особен проект.

— Какъв проект? — подкани го Уорд.

— Искаше с моя помощ да събере компрометиращи сведения срещу някои конгресмени, за да ги изнудва.

— Да ги изнудва? Как?

— Той знаеше за моите усилия да подкрепя най-бедните държави и световните хуманитарни организации.

— Всички знаем за вашата дейност в тази насока — заяви решително Уорд.

— Както можете да предположите, работата съвсем не е лека. В този кръстоносен поход бях изразходвал по-голямата част от собственото си състояние. Човекът знаеше и това. Усещаше, че съм в отчаяние. Лесна плячка, мисля, че така ме нарече.

— Как точно щеше да се осъществява замисленото изнудване?

— Трябваше да влизам в контакт с някои конгресмени и държавни служители, които можеха да окажат влияние върху отпускането на чуждестранна помощ и други подобни програми. Щях да им казвам, че в замяна на услугите си ще получат възнаграждение, след като напуснат поста. Естествено, те не знаеха, но ЦРУ щеше да финансира тези „пенсионни“ фондове. Ако получех съгласие, щях да нося апаратура за звукозапис, осигурена от ЦРУ, и да събирам компрометиращи доказателства срещу тези хора. Освен това ЦРУ щеше да ги постави под наблюдение. Цялата им „незаконна“ дейност щеше да се документира и по-късно да бъде използвана срещу тях от същия човек.