Дейвид Балдачи - Да спасиш свидетел

Смешното беше, че Торнхил получи поканата не заради своя пост в ЦРУ. Кой и защо попада на церемонии в Белия дом — това бе една от най-големите загадки на столицата. В случая поканата бе признание за благотворителните усилия на жена му в полза на бедняците от окръг Колумбия — дейност, в която участваше дори и първата дама. А Торнхил трябваше да признае, че жена му наистина се е посветила на тази кауза. С изключение на времето в клуба, разбира се.

Обратното пътуване мина без произшествия; разговаряха на светски теми, макар че Торнхил през цялото време мислеше за обаждането на Хауард Константинопъл. Загубата на трима души бе за него както личен, така и професионален удар. Работеше с тях от години. Просто не можеше да си представи как така и тримата са загинали. В момента бе пратил свои хора в Северна Каролина да узнаят колкото се може повече за това.

Константинопъл не се обади повече. Кой знае дали не беше избягал. Но Фейт и Бюканън бяха мъртви. Както и онази Рейнолдс. Или поне Торнхил предполагаше, че са мъртви. Особено го тревожеше фактът, че вестниците изобщо не споменаха за шест трупа, открити в луксозна вила край океана. Оттогава бе минала вече цяла седмица, а около случая цареше пълно мълчание. Може би Бюрото го прикриваше заради крайно неприятните изводи, които следваха от събитията. Да, напълно в техен стил. За жалост, откакто Константинопъл изчезна, Торнхил бе останал без очи и уши в Бюрото. Трябваше скоро да се погрижи за това. Внедряването на нов агент щеше да му отнеме време, но беше напълно възможно.

Е, така или иначе, следата нямаше да доведе до него. Тримата му агенти имаха толкова дълбоко прикритие, че властите щяха да имат голям късмет, ако изобщо успееха да проникнат под най-горния слой. По-надолу нямаше да открият нищо. Когато научиха за гибелта на тримата, той и неговите колеги от подземната зала вдигнаха тост в тяхна чест.

Имаше и още една неприятна подробност — Лий Адамс. Той беше потеглил с мотоциклета, вероятно към Шарлотсвил, за да охранява дъщеря си. Но не бе пристигнал там — Торнхил знаеше това със сигурност. Тогава къде се намираше? Дали не се бе върнал, за да убие някак агентите на Торнхил? Но сам човек да победи и тримата бе немислимо. А в телефонния разговор Константинопъл не спомена нищо за Адамс.

Докато колата продължаваше да се носи напред, Торнхил изведнъж се почувства много по-самоуверен, отколкото в началото на вечерта. Трябваше да следи положението много внимателно. Може би някакво съобщение вече го чакаше у дома.

Когато колата зави по алеята, Торнхил погледна часовника си. Вече бе късно и не му оставаше много време за сън. Утре трябваше да се яви пред комисията на Ръсти Уорд. Беше подготвил отговори за въпросите на сенатора — тоест имаше готовност да сипе тъй безсрамни лъжи, че и стените на залата да се изчервят.

Торнхил изключи алармената система, целуна жена си за лека нощ и я изпрати с поглед, докато се изкачваше нагоре към спалнята. Тя все още бе много привлекателна — стройна, с изящни кости. Наближаваше време да се пенсионира. Може би нямаше да е чак толкова зле. Понякога го навестяваха кошмарни видения — как се измъчва с безконечни партии бридж, клубни вечери, благотворителни сбирки; или пък с досада размахва стика по игрищата за голф, а нетърпимо високомерната му съпруга неизменно е нейде наблизо.

Но сега, докато гледаше как чудесно оформеният й гръб се изкачва нагоре, Торнхил изведнъж откри далеч по-привлекателни варианти за златните си години. Двамата все още бяха сравнително млади, богати; можеха да обиколят света. Той дори си помисли, че тази вечер може да подрани в леглото и да задоволи плътските желания, които го обзеха внезапно, докато гледаше как мисис Торнхил се възнася грациозно към спалнята. Харесваше му да я гледа как сваля обувките с висок ток от краката си, обгърнати в черни чорапи; как плъзва ръка по заобленото си бедро; как разпуска косата си по гърба и мускулите на раменете потрепват при всяко движение. Все пак безбройните часове в клуба не бяха отишли напразно. Да, реши той, само ще отскочи до кабинета да провери за оставени съобщения, след това ще се качи право при нея.

Торнхил включи лампата в кабинета и тръгна към бюрото. Канеше се да провери за съобщения в секретния си телефон, когато чу шум. Завъртя се към остъклената врата за градината. Тя бе отворена и през нея прекрачи човек.

Лий насочи пистолета право към него, вдигна пръст пред устните си и се усмихна. Торнхил настръхна, зашари с очи насам-натам, но нямаше накъде да бяга. Ако хукнеше или извикаше, щеше да умре; усещаше това в погледа на посетителя. Лий прекоси кабинета и заключи вратата. Торнхил го гледаше мълчаливо.