Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Нямахме при кого да отидем — каза Лу.

— Мен ще ме имате винаги — отвърна Луиза Мей.

Тя прекрачи напред и Лу изведнъж видя, че все пак донякъде прилича на баща й. Освен това разбра защо устните на старицата са отпуснати. Повечето й зъби липсваха, а останалите бяха жълти или почернели.

— Колкото и да съжалявам, не успях да смогна за погребението. Тук новините идват бавно, ако изобщо дойдат. — За момент тя приведе глава, сякаш оглеждаше нещо на пода. После ги посочи с пръст. — Ти си Оз. А ти си Лу.

— Хората, които уредиха пристигането ни, сигурно са ви казали имената — отговори Лу.

— Знаех ги много преди това. Викайте ми просто Луиза. Всеки ден ще имате работа. Сами си произвеждаме всичко, което ни трябва. Закусваме в пет. Вечеряме по залез-слънце.

— В пет сутринта! — възкликна Оз.

— Ами училището? — попита Лу.

— То е наблизо, в Биг Спрус. Няма и три километра дотам. Първия ден Юджин ще ви откара с каруцата, после ще ходите пеш. Или с кобилата. Мулетата не пипайте, те ни трябват по цял ден. Но дъртата кранта ще ви свърши работа.

Оз пребледня.

— Ние не знаем да яздим.

— Ще се научите. По нашия край най-добре се пътува с кон или муле, ако не искаш да бъхтиш пеш.

— Ами колата? — попита Лу. Луиза поклати глава.

— Не е практично. Гълта много пари, дето и без туй ги нямаме. Юджин знае да кара колата и й скова барачка. Подкарва я от време на време, щото тъй трябвало, та да е наред, когато ни е нужна. Хич не ми беше притрябвала тази щуротия, ама комшиите Уилям и Джейн Джайлс ни я подариха, когато си заминаха. Не мога да я карам и нямам намерение да се уча.

— И татко ли е учил в Биг Спрус? — попита Лу.

— Да, само че онуй училище вече го няма. Беше горе-долу на моята възраст и накрая се срути. Но учителят е същият. Тук не само новините, ами и промените идват бавно. Гладни ли сте?

— Ядохме във влака — каза Лу, продължавайки неволно да се вглежда в лицето на старицата.

— Чудесно. Майка ви е настанена. Хайде сега да я видите.

— Бих искала да остана тук и да поогледам — каза Лу.

Луиза отвори широко вратата. Гласът й бе добродушен, но твърд.

— Най-напред ще видиш майка си.

Стаята беше удобна — светла и проветрива. На отворения прозорец се полюшваха домашно изплетени завески, набръчкани от влагата и избелели от слънцето. Докато се оглеждаше, Лу разбра, че навярно са били необходими много усилия, за да превърнат това помещение в болнична стая. Мебелите бяха излъскани, подът току-що измит, а из въздуха още се носеше мирис на боя; в единия ъгъл имаше очукан люлеещ се стол, застлан с дебело одеяло.

По стените висяха старинни фотографии на мъже, жени и деца, облечени в празничните си дрехи: бомбета и бели ризи с колосани яки за мъжете; дълги поли и бонета за жените; дантелени волани за момичетата; костюмчета и тънички папийонки за момчетата. Лу ги разгледа. Имаше и кисели, и радостни физиономии, като децата бяха най-развълнувани, а жените изглеждаха най-недоверчиви, сякаш подозираха, че освен образа фотографът може да отнеме и целия им живот.

Аманда лежеше със затворени очи, подпряна на дебели пухени възглавници върху легло от жълти тополови дъски. Дюшекът също бе пухен — неравен, но мек, с раирана памучна калъфка. Беше завита с плетено одеяло на разноцветни квадратчета. Край леглото имаше избеляло килимче, за да не стъпва върху студения дървен под рано сутрин. Лу знаеше, че това е излишно. Няколко дрехи висяха на дървени клинчета, забити в стените. На старата тоалетна масичка в ъгъла имаше леген и порцеланова кана. Лу бавно обиколи стаята, оглеждайки и опипвайки нещата едно по едно. Забеляза, че рамката на прозореца е леко изметната, а стъклата мътни, сякаш мъглата някак бе проникнала в тях.

Оз седна до майка си, приведе се и я целуна.

— Здрасти, мамо.

— Тя не те чува — промърмори Лу, после спря до прозореца и докато надничаше навън, вдъхна най-чистия въздух, който бе дишала през живота си; лекият ветрец носеше смес от аромати на цветя и дървета, на пушек, избуяла трева и разни животни, големи и малки.

Оз се озърна към нея.

— Наистина е хубаво тук, във…

— Във Вирджиния — довърши Лу, без да се обръща.

— Във Вирджиния — повтори Оз. После извади верижката.

Луиза мълчаливо ги гледаше от прага.

Лу се обърна и видя какво прави брат й.

— Оз, това глупаво колие не върши работа.

— Тогава защо го взе от оная жена? — рязко запита той.

Лу млъкна, защото нямаше какво да отговори. Оз й обърна гръб и започна своя ритуал над Аманда. Но с всяко полюшване на кварцовия кристал, с всяко тихо изречено заклинание Лу усещаше, че Оз се мъчи да разтопи айсберг с една-единствена клечка кибрит; а тя не искаше да има нищо общо с това. Втурна се покрай прабаба си и побегна по коридора.