Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Лу с облекчение забеляза, че вместо с рокля старицата е облечена с торбести джинсови панталони, избледнели почти до бяло, и тъмносиня памучна риза, закърпена на няколко места. На краката си носеше стари туристически обувки. Бе величава като статуя, но имаше изумителни лешникови очи, които явно не пропускаха нищо наоколо.

Докато Оз полагаше усилия да се залепи за гърба на сестра си, Лу храбро пристъпи напред.

— Аз съм Луиза Мей Кардинал. А това е брат ми Оскар.

Гласът на Лу леко трепереше. Ала въпреки това тя твърдо стоеше само на педя от своята съименница и тази близост разкри един удивителен факт — профилите им бяха почти еднакви. Приличаха на близначки, разделени само от три поколения.

Луиза мълчеше, загледана подир линейката.

Лу забеляза това и каза:

— Тя не трябваше ли да остане при мама? Около нея има много грижи, а трябва да сме сигурни, че й е удобно.

Прабаба й насочи поглед към хъдсъна.

— Юджин — изрече Луиза Мей с глас, който беше безспорно южняшки, макар че провлачването почти не се усещаше, — внеси багажа, скъпи. — Едва сега тя се обърна към Лу и въпреки втренчения поглед в очите й се долавяше нещо, което подсказа на гостенката, че е добре дошла. — Ще се погрижим за майка ви.

Луиза Мей се обърна и влезе в къщата. Юджин я последва с куфарите. Оз изцяло се бе съсредоточил върху плюшеното мече и палеца си. Големите му сини очи примигваха бързо — сигурен знак, че нервите му треперят от трескаво напрежение. Изглеждаше готов да побегне всеки момент и да не спира чак до Ню Йорк. И сигурно би го направил, стига само да знаеше в коя посока да хукне.

Спартански обзаведената спалня, където настаниха Лу, беше единствената стая на горния етаж, до която се стигаше по задното стълбище. Имаше голям прозорец с изглед към двора на фермата. Скосените стени и ниският таван бяха облепени със стари вестници и списания вместо тапети. Повечето бяха пожълтели и тук-там провисваха отлепени крайчета. Имаше простичко дървено легло и вехт гардероб от чамови дъски. Малко, грубо сковано писалище стоеше край прозореца, така че да го огрява утринното слънце. На вид в него нямаше нищо особено, ала то привлече вниманието на Лу тъй силно, сякаш бе изковано от злато и инкрустирано с диаманти.

Инициалите на баща й Дж. Дж. К. все още личаха съвсем ясно. Навярно върху това писалище се бе научил да пише. Тя си го представи като малко момче с прехапани устни, което усърдно издълбава инициалите си върху дървото, а после пристъпва към своята кариера на разказвач. Когато плъзна пръсти по буквите, имаше чувството, че е докоснала баща си. Без сама да знае защо, тя бе твърдо убедена, че прабаба й не случайно я е настанила в тази стая.

Баща й не говореше много за тукашния си живот. Когато се случеше Лу да попита за прабаба си, Джак Кардинал отговаряше уклончиво: „На тоя свят не е имало по-добра жена от нея.“ После разказваше някоя история от живота си в планините и с това приключваше. Явно пазеше подробностите за книгите си, от които само една беше подходяща за Лу. За останалите трябвало да изчака, докато порасне. Така Лу бе натрупала много въпроси без отговор.

Тя бръкна в куфара и извади малка фотография в дървена рамка. Майка й се усмихваше широко и макар снимката да бе черно-бяла, Лу знаеше, че обаянието на черно-белите майчини очи е едва ли не хипнотично. Лу винаги бе харесвала този цвят, дори понякога се надяваше синевата в очите й да изчезне и на нейно място да дойде тази смес от кафяво и златно. Снимката беше направена на рождения ден на майка й. Мъничката Лу стоеше пред Аманда, която я прегръщаше с две ръце. Усмивките им бяха преплетени завинаги на фотографската хартия. Лу често съжаляваше, че не си спомня нищо за онзи ден.

Оз влезе в стаята и Лу пъхна снимката обратно в куфара. Както винаги брат й изглеждаше разтревожен.

— Може ли да остана в твоята стая? — попита той.

— Какво й е на твоята?

— До нейната е.

— До стаята на Луиза ли?

Оз кимна мрачно, сякаш даваше показания в съда.

— Добре де, какво от това?

— Тя ме плаши — каза момчето. — Много ме плаши, Лу.

— Няма защо. Тя ни покани да живеем при нея.

— И много се радвам, че дойдохме заедно.

Луиза застана на прага.

— Извинявай, че бях малко рязка. Мислех за майка ти. — Тя се втренчи в Лу. — И за нейните потребности.

— Няма нищо — отвърна Оз, пристъпвайки по-близо до сестра си. — Мисля, че малко уплашихте сестра ми, но вече й мина.

Лу се вгледа в лицето на Луиза, търсейки прилика с чертите на баща си. Не откри нищо общо.