Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Ей тука слизам, Хич Не. Хайде, Джеб.

Хич Не спря колата. Точно пред тях имаше мост — най-жалкият мост, който Лу бе виждала през живота си. Просто пет-шест метра изметнати дъски, положени върху катраносани железопътни траверси. Ръждиви железни дъги от двете страни предпазваха от падане в плиткото русло на метър и половина по-долу, пълно с повече камъни, отколкото вода. По тия места не си струваше самоубийците да скачат от мостове. А като огледа тесния ручей, Лу си помисли, че едва ли има надежда скоро да хапне прясна риба, пържена в свинска мас. Така или иначе, подобно меню не я привличаше кой знае колко.

Докато Даймънд вадеше такъмите си от хъдсъна, Лу, която донякъде съжаляваше за думите си и още повече изгаряше от любопитство, протегна шия и му прошепна през отворения заден прозорец:

— Защо го наричаш Хич Не?

От това неочаквано внимание Даймънд си възвърна доброто настроение и се усмихна.

— Щото тъй му е името — охотно обясни той. — Живее при мис Луиза.

— И откъде са му измислили такова име?

Даймънд крадешком хвърли поглед към предната седалка и се престори, че оправя кутията за стръв. После тихичко отговори:

— Татко му минал по нашия край още когато Хич Не бил пеленаче. Зарязал го право на пътя. Един човек го попитал: „Ще се върнеш ли да вземеш детето?“ А пък онзи рекъл: „Хич не.“ Ама да знаеш, Хич Не и муха не е обидил през целия си живот. Малцина бедни хора могат да се похвалят с такова нещо. И нито един от богатите.

Даймънд грабна кутията и метна въдицата на рамо. Заподсвирква си и тръгна към ручея, а Хич Не подкара по моста, който скърцаше жално при всяко завъртане на колелата. Даймънд им помаха и Оз отвърна на поздрава с изцапаната си ръчичка, обзет от нова надежда за трайно приятелство с рижавото планинско рибарче Джими Скинър, по прякор Даймънд.

Лу гледаше право напред. Към човека на име Хич Не.

Пропастта бе дълбока цял километър, ако не и повече. Апалачите може и да бледнееха пред величието на Скалистите планини, но за Лу и Оз Кардинал изглеждаха неимоверно високи.

След като се отдалечиха от малкия мост и Даймънд, деветдесет и шестте коня на хъдсъна взеха да цвилят измъчено и Хич Не превключи на по-ниска предавка. Протестът на автомобила бе разбираем, защото сега неравният черен път се катереше по стръмнина от почти четирийсет и пет градуса и лъкатушеше като гърмяща змия. Имаше две платна, но обективно погледнато, само едното ставаше за пътуване. Отстрани лежаха купища камъни като скални сълзи, отронени от канарите.

Оз надникна само веднъж към смъртоносната бездна край пътя и повече не посмя. Лу разсеяно гледаше настрани. Изкачването към небесата изобщо не я смущаваше.

Внезапно иззад един завой насреща им изхвърча трактор, сглобен с ръждива тел от ръждиви чаркове. Тесният път едва го побираше, камо ли да остане място и за наближаващия масивен хъдсън. Върху раздрънканата машинария стърчаха деца, накатерени като по някакъв странен гимнастически уред. Едно от тях, горе-долу връстник на Лу, се крепеше само на Божията милост и десетте си пръста, но се смееше оглушително! Другите две — момиче на десетина години и момченце колкото Оз — стискаха отчаяно каквото им падне и лицата им бяха застинали от ужас.

Човекът, който управляваше това чудо на техниката, се оказа далеч по-страшен дори от неуправляемата машина, хванала в плен подскачащите деца. На главата му стърчеше филцова шапка, напоена от край до край с потта на безброй години. Брадата му беше чорлава и четинеста, а лицето му обгоряло почти до кафяво и сбръчкано от безжалостните слънчеви лъчи. Изглеждаше нисък, но широкоплещест и як. И той, и децата бяха облечени в парцаливи дрипи.

Тракторът вече връхлиташе върху хъдсъна. Оз закри очи, останал без сили дори да извика. Но Лу изпищя, виждайки как машината наближава стремглаво.

Делови и спокоен, Хич Не успя някак да се извърне от траекторията на трактора и спря, за да изчака благополучното разминаване. Бяха толкова близо до ръба, че една трета от гумите на хъдсъна се опираше единствено в мразовития планински въздух. Камъчета и бучки пръст политаха в бездната, където вихрите незабавно ги разпръскваха във всички посоки. За момент Лу бе уверена, че ще се сгромолясат, и здраво прегърна Оз, сякаш това можеше да му помогне.

Докато тракторът отминаваше с грохот, човекът отгоре ги зяпна свирепо, после спря поглед върху Хич Не и изрева:

— Тъпа чернил…

За щастие останалото заглъхна сред воя на трактора и възторжените крясъци на увисналото момче. Лу се озърна към Хич Не, който дори и не трепна. Навярно не му бе за пръв път — както едва избегнатата катастрофа, така и ужасната обида.